— Зависи какво ще се сметне за цел. Ако са твоите петдесет килограма — доста съм далече. Ако пък са моите обичайни 98 — вече съм почти във форма — Валерий Петрович се потупа по шкембето, после отпи чай и приближи към себе си кожения тефтер. — Добреее, да се върнем, както казват англичаните, към своите овце. И така, откраднат е важен документ. Кажи ми кой, Танюша, е знаел, че той се намира в сейфа ти?
— Кой? Ами аз знаех… — лекомислено отговори Татяна.
— Това е естествено — полковникът метна към нея строг поглед. — Друг?
— Андрей Фьодорович Теплицин, нашият шеф, също знаеше.
Полковникът кимна.
— Друг?
— Друг… Не зная… Май никой друг.
— Значи — Валерий Петрович отново втренчено погледна Татяна, — излиза, че щом ти не си го взимала, тогава го е взел Андрей Фьодорович, така ли?
Таня сви рамене.
— Но може би някой е отворил сейфа без да знае, че документът е там? Ей така, случайно?
— Случайно ли? Че какво тогава е търсил в сейфа? Скъпоценности?
— Ами от време на време там държим пари. „Черната каса“.
— Големи ли са сумите?
— Понякога. Но не повече от десет хиляди долара.
— Кога за последен път там е имало пари?
Таня се замисли.
— Може би преди около два месеца.
— Такааа… — пастрокът на Таня почука с химикалката по масата. — Значи, само двама души са знаели какво точно има в сейфа — ти и Теплицин. А кой е можел да подозира, че документът е там?
— Мисля, че всеки от отдела — въздъхна Таня. — Ние с Андрей Фьодорович не сме разправяли наляво и надясно за този документ, но не сме правили и кой знае каква тайна от този факт.
— Какво имаш предвид?
— Един-два пъти сме говорили с Андрей Фьодорович за тази характеристика. Разговорите може да са били чути от хората в отдела.
— По какъв начин? В коридора ли сте говорили? Или в стола?
— Не, но кабинетът ми е малък. Обикновено не затварям вратата. Наташка, секретарката ми също не затваря вратата си към отдела.
— Живот пред всички, зад стъклените стени — усмихна се полковникът. — Евгений Замятин, романът „Ние“.
— Просто така ми е по-удобно — отговори Татяна. — Така чувам кой от служителите в отдела с какво се занимава.
— А те — с какво се занимаваш ти! — твърдо каза Валерий Петрович.
— Но аз съм по-главна от тях… — не се предаваше Таня.
Пастрокът й само махна с ръка на такъв инат и не сметна за нужно да продължава спора.
— Значи, всичко навежда на мисълта — каза той като се облегна назад на кухненското диванче, — че документът е откраднал някой от вътрешните.
— Никак не ми се иска да мисля така… — рече Таня. — Но какво друго ми остава? Достъпът до кантората е с пръстов отпечатък, достъпът до отдела — също. Зная, че в базата данни са вкарани отпечатъците на седем души: моят, на Андрей Фьодорович и на петимата ми служители. Ето го целият кръг от заподозрени.
— Ами ако в тоя ваш „дактилоскопичен ключ“ пъхне пръста си някой външен?
— Вратата няма да се отвори. И ще сигнализира на охраната. От любопитство проверихме.
— Пък аз си мислех — иронично отбеляза Валерий Петрович, — че тази ваша система отхапва пръста на чужд човек.
— Не, слава богу — усмихна се Таня.
— Кой тогава чисти кабинетите ви? — все така с ироничен тон запита полковникът. — Нима вие самите?
— Какво се подсмихваш? — неочаквано се обиди Таня.
— Просто не мога да си те представя с парцал в ръце.
— То и аз май не мога да си се представя с парцал — съгласи се Таня.
— Та по какъв начин влиза в отдела ви чистачката?
— Тя идва само в понеделник и четвъртък. И чисти през работно време, когато всички сме там.
— Но това е много неудобно. Седиш си пред компютъра и някой ти обърше краката с мокър парцал.
— Съгласна съм. Затова пък е сигурно, че няма да изхвърли някой важен макет. И няма да свие за конкурентите ни резултатите на анализите и разработките.
— Значи — хвана се за последната фраза Валерий Петрович, — вашата агенция има още какво да крие, освен онзи документ?
— Разбира се, че е пълно с разни конфиденциални данни. И с проучвания на пазара за тази или онази стока. И с резултати от ефективността на рекламата ни… Конкурентите ни скъпо биха платили за такава информация.