… Със сигурност днешният ден беше денят на Ходасевич! Защото не стига, че без особен труд разбра телефона на Анжела, но и лесно се уговори с нея за среща много скоро — утре сутринта, в десет, в ресторант „Донна Клара“ на „Малая Бронная“.
Валерий Петрович
Вторник, сутринта
В ресторант „Донна Клара“ Ходасевич зае една масичка за двама до прозореца. Поръча си чаша еспресо. И масичката, и столчето се оказаха малки, неудобни. Валерий Петрович едва успя да намести едрото си тяло. Порцията кафе също се оказа обидно миниатюрна.
През отворения прозорец проникваха звуците на сутрешните улици — бръмченето на колите, които потегляха на светофара, чуруликането на врабчетата, репликите на минаващите край прозореца хора… Анжела закъсняваше.
Валерий Петрович се чувстваше неуверено — както и през цялото време откакто бе започнал да разплита тази история. Чувстваше се сякаш върви по нестабилна почва, през тресавище и не знае къде в следващия момент ще сложи крака си.
Това никак не приличаше на неговата предишна, истинска работа. По време на службата си той непрекъснато чувстваше зад гърба си поддръжката на колегите си, на Центъра, на държавата. Целият могъщ СССР, настръхнал с всичките си ракети, тогава стоеше зад гърба му. И Ходасевич винаги можеше да разчита на неговата помощ.
Сега обаче полковникът се оказа сам-самичък. И бе неясно къде е врагът и на кого от приятелите си може да разчита. Една невярна крачка — и той може да потъне в блатото. И няма да се намери никой, който би му протегнал ръка. И въпреки това му се налагаше да върви. Да върви бързо и не много ясно накъде.
Бързината беше още едно обстоятелство, което го провокираше. В миналите времена на службата му в Първо главно управление на КГБ всяка операция, в която той участваше, по мудност и обмисляне приличаше на партия шах. При това не просто шах, а по-скоро кореспондентски шах, когато твоят ход и ходът на противника ги делят седмици и месеци и всяко местене на една фигура се претегля, разнищва, обмисля от многочислен отбор. И едва когато десетки хора премислят и съгласуват десетките възможни предвиждания, играчът прави предпазлив ход. А дълго, много дълго чака отговора…
А сега сякаш нечия ръка е помела всички шахматни фигури. И дори не е ясно каква игра полковникът ще трябва да играе, фехтовка? Или бокс? Или изобщо бой без правила? Но както и да се нарича играта, полковникът ще трябва да я играе бързо… Почти моментално ще трябва да прави следващия ход. И без да размишлява особено много. А да разчита ще може единствено на себе си!
… Анжела Манукян се появи в ресторанта в единайсет и петнайсет. Направо от входа се запъти към масата на Ходасевич. Интересно, как ли го е познала? Леночка ли го е описала? Или някой друг? Нямаше кога да обмисля това.
Полковникът стана и стисна протегнатата ръка. Анжела беше хубава. Очи, черни като въглени, вежди и коси — гарваново черни. И чувствени алени устни. Да беше петнайсетина години по-млад Ходасевич би се пробвал да я ухажва. Сега нямаше много шансове. „Интересно — помисли си той, — какво я свързва с Птушко? Нима само парите?“.
— Пресен портокалов сок и кафе — изкомандва Анжела сервитьорката и обърна погледа си към полковника. Без да се прикрива, тя внимателно го изучи целия, от върха на пръстите до плешивината му и констатира: — Искали сте да ме видите. — И попита: — Защо?
— Дъщеря ми има неприятности.
— Вие имате дъщеря? — без никакъв интерес, механично каза Анжела.
— По-точно, заварена дъщеря, но няма значение. Татяна ми е по-близка от родна дъщеря!
— Не я познавам. Какво отношение имам аз към нейните неприятности? — вдигна вежди Анжела.
— Ще трябва да ме изслушате.
Тя погледна часовника си.
— Имам половин час — решително каза. — Най-много четирийсет минути.
„Тя, разбира се, нищо няма да ми разкаже — помисли си Ходасевич. — Може и хич да не се старая да я накарам да се издаде. Добре, де. Тогава поне да доложи на Птушко-старши за нашата среща. Нека разбере, че и аз зная много неща.“
Сервитьорката сложи пред Анжела кафе и сок.
— Моята заварена дъщеря Татяна Садовникова — започна полковникът — се оказа обект на странно преследване… Всичко започна от това, че от сейфа в работата й изчезна важен документ…
Нищо не трепна на лицето на Анжела и Ходасевич продължи да разказва — за публикацията на секретния документ в „Куриер“; за това, че Таня я уволниха от работа; за аварията на „Шосето на Ентусиастите“; за взрива на тойотата; за наглите искания на „братята“; за това как са пребили Таня… Премълча единствено за Макс, за връзката му с Наташка и за детето, което загуби Таня. А после разказа за скритите камери в неговото собствено жилище, и в жилището на Таня, и даже в болничната й стая и за това как откри на територията на болницата микробуса с групата за наблюдение.