Анжела внимателно изслуша разказа, като пийваше портокалов сок и кафе. Когато Ходасевич свърши, тя запали дълга тънка цигара и студено каза:
— Аз разбира се, ви съчувствам. Но ще трябва да ви повторя — какво общо имам аз?
Валерий Петрович наведе глава.
— Аз искам само едно! Всичко това да се прекрати! Таня вече достатъчно е наказана! А значи — гласът му предателски потрепери — „Дали не преигравам?“ — съм наказан и аз! Стига толкова! Стига!
— Не ми е ясно, защо ми казвате всичко това на мен? — Анжела пусна равна и красива струйка дим, скришом погледна часовника си „Картие“.
— Предайте последните ми думи — глухо рече полковникът — на вашия приятел.
— На кого това? — Анжела изви вежди.
— На Николай Птушко — твърдо каза Ходасевич. — Предайте му, че стига! Той си отмъсти!
— Сметката, моля! — без да му отговори подхвърли Анжела на минаващата сервитьорка. А после, без да дочака сметката, извади от портмонето си двеста рубли и ги хвърли на масата. След това рязко стана и неочаквано меко предложи на полковника: — Да вървим. Ще ме изпратите.
След минута те излязоха от ресторантчето. Ходасевич бе учуден от такъв обрат на нещата. Анжела си сложи слънчеви очила и с тон, нетърпящ възражение, каза:
— Аз съм към площад „Маяковски“. Искам да се разходя.
Тя взе Валерий Петрович под ръка и го поведе към „Садовое колцо“.
— Значи, вие кой знае защо смятате — тя косо го погледна отдолу нагоре, а слънцето се отразяваше в черните й очила, — че цялата тази история с вашата заварена дъщеря я е скроил моят любовник?
— Имам основания да предполагам така — твърдо каза полковникът.
— Какви?
— Той има мотив!
Анжела се бе доближила много плътно до него, вървяха в крак, дланта й меко лежеше върху ръката му и докосването на гърдите й към рамото му, кой знае защо, го дразнеше. Нещо неуловимо се бе променило в отношението й към него, той го почувства.
— А какъв мотив може да има Птушко? — попита го тя.
— Нали ви казах — отмъщение.
— На кого?
— На мен.
— Така ли? И какво сте му направили?
— С него служехме заедно. И бяхме приятели. Но аз прекъснах кариерата му. Това беше отдавна.
— Писали ли сте донос срещу него?
— Не.
— Изказвали ли сте се на партийно събрание против него?
— Не. Всичко беше много по-сложно и объркано. Не бих искал да го разказвам.
— Разбирам, разбирам! — усмихна се тя. — Тайните на разузнаването!
Те крачеха под сенките на старите дървета, покрай новата ограда на „Патриаршие пруди“.
— А какво общо има тук вашата заварена дъщеря? — поинтересува се тя.
— Не зная. Възможно е Николай да е решил, че тя е болното ми място — полковникът болезнено се усмихна.
— Кога е станало това? — попита Анжела. — Имам предвид, вашето скарване?
— Отдавна. Преди почти двайсет години — откровено си призна полковникът.
— И вие мислите, че всичките тези години Николай е таил злоба към вас?
— А какво друго ми остава да мисля?
— Но ако той е толкова отмъстителен, защо не се е опитал да ви отмъсти по-рано? А едва сега се е захванал?
— Възможно е да е заради сина му…
— Какво общо има синът му?
— Ами това, че синът на Птушко вече има основание да мрази семейството ни. Затова предполагам, че старият Птушко се е заел да ми отмъсти. Заради себе си и заради сина си.
— Много е сложно — замислено каза Анжела. — И нестабилно. И съвсем без доказателства.
— Зная. Но аз не искам никому нищо да доказвам.
— А какво искате?
— Искам нас с Татяна да ни оставят на мира. Искам примирие. При всякакви условия.
— Значи искате аз да ви стана парламентьор? И да занеса на Птушко-старши бялото знаме?
Анжела внимателно гледаше Ходасевич отдолу нагоре. Очите й не можеха да се видят под черните очила и утринното слънце играеше върху непроницаемата повърхност на стъклата им.