— За да нямате никакви илюзии — заяви полковникът, когато сервитьорката се отдалечи на почтително разстояние — относно това, че знам всичко, мога да ви представя някои документи.
Шишкото отвори куфарчето си и извади оттам няколко найлонови джоба.
— Ето това — той сложи на масата първия изписан ръкописен лист — е оригинал на документа, който вие сте взели от сейфа в кабинета на Садовникова. Върху него са открити отпечатъците на няколко души. В това число и тези. — И той показа увеличено копие на нечий дактилоскопичен отпечатък.
Наталия го гледаше като омагьосана.
— По-нататък… Изследването на сейфа потвърди, че по вътрешната повърхност има отпечатъци на двама души. Едните принадлежат на Татяна Садовникова. Другите — ето ги — и полковникът показа още едни отпечатъци. Сложи ги до първите. — Както виждате, линиите съвпадат.
Наталия седеше ни жива, ни умряла.
— Нататък. Върху ключовете от сейфа има отпечатъци на Садовникова, което е съвсем естествено — продължаваше полковникът с равен глас. — Плюс още едни — на масата легна трети отпечатък. — Същите, които са върху сейфа и по документа.
Наташа почувства внезапно гадене и безумно отмаляване.
— И накрая, следните пръстчета… — Ходасевич извади четвърти лист и го сложи върху първите три. — Те принадлежат лично на вас.
Наталия дишаше тежко и гледаше отпечатъците с ужас.
Към масата взе да се приближава сервитьорката.
— Дръпнете се! — изръмжа й, без да я поглежда дебелият.
А когато тя обидено се отдалечи, спокойно продължи:
— Всички тези отпечатъци — върху документа, върху ключовете от сейфа — принадлежат лично на вас, Наталия Соколова — родена осемдесет и втора година, живееща на адрес: Москва, булевард „Таллински“, номер четиридесет и седем, апартамент втори. Какъв извод можем да направим от дадените неопровержими улики? Главният извод е, че документът от сейфа на Садовникова сте откраднали вие! И сте извършили кражбата по молба на Максим Мезенцев, ваш любовник. Откраднали сте го, за да злепоставите Садовникова. Максим, между другото, както ви казах, всичко си призна — така че вашето признание на мен, откровено казано, не ми е нужно.
Полковникът спокойно и делово събра снимките от масата и ги пъхна в куфарчето си. На един дъх изпи кафето си.
— Кой… сте вие? — прошепна секретарката.
— Аз съм Хъмфри Богарт.
— В смисъл? — измърмори не много начетената Наташка.
— Аз съм частен детектив — Ходасевич втренчи в очите й тежък поглед.
— Какво… се каните… да правите… по-нататък? — избъбри тя.
— Искате да знаете дали ще оглася тези материали? Възможно е! — пауза. Още един тежък поглед. — Но възможно и не…
— Какво ви дължа? Какво трябва да направя?
„Сега той ще каже една сума. Или ще поиска да спи с мен.“
— Нищо — каза шишкото. — Почти нищо. Просто вие утре ще отидете при шефа си Теплицин със заявление за напускане по собствено желание. Ще изтъкнете сложни семейни обстоятелства. И повече никога няма да се приближите нито до „Петата власт“, нито до Садовникова.
— И това е всичко? — недоверчиво попита Наташка.
— Всичко! — кимна Ходасевич.
— И вие няма да предадете тези материали на Теплицин?!
— Не.
— Защо?
— Това не ми е нужно.
— И в милицията ли няма да сигнализирате?
— Мила госпожице, ако исках да ви предам на милицията, вие нямаше да седите тук с чаша кафе, а в стая за разпити. Биха ви закопчали с белезници към радиатора и биха разговаряли с вас по съвсем друг начин.
— Аз… Аз не знаех, че ще стане така… — прошепна Наталия. Тя беше готова да ревне. — Мислех си, че това е като някаква игра… Мислех, че Макс ще върне документа…
— Мен това изобщо не ме интересува — студено каза полковникът. — И така, разбрахме ли се? Утре отивате при Теплицин и напускате. Това е най-добрият изход за вас. А пък ние с вас, Наталия Соколова, повече няма да се видим. И мога да ви уверя, че с тези ваши отпечатъци никога няма да ви шантажирам.
— Каква гаранция имам?
— Че какво мога да взема от вас? — подсмихна се Ходасевич. — Вие бяхте и явно цял живот ще си останете една посредствена секретарка. Това е таванът ви!