Полковникът стана и даде възможност на Наталия да излезе.
— Вървете си. Аз ще платя кафето.
Тя неловко мина край столовете и хукна навън. Изтичвайки през вратата, тя се извърна и уплашено погледна назад. Полковникът вече не я гледаше и достойно облегнат на стола, палеше цигара.
… Естествено, Наташка не знаеше и не би могла да знае, че тези отпечатъци, представени й от частния детектив — са чиста проба блъф!
Никой не беше правил дактилоскопична експертиза нито на документа (пък и Валерий Петрович го нямаше този документ!), нито на сейфа, нито на ключовете. Никой и отникъде не се бе сдобивал с нейните отпечатъци, пък и Наталия нямаше представа как изглеждат собствените й отпечатъци. Всички тези улики, представени от полковника на секретарката, миналата нощ бе направила Татяна на компютъра.
Блъфът беше успешен!
Когато Наташка се скри зад вратата, Валерий Петрович извика сервитьорката:
— Моля, още едно кафе. И сметката.
Сервитьорката студено кимна и отиде на бара. Тя така и не можа да разбере какво точно се бе случило между тези двамата и сега се чудеше какво да мисли.
Същата вечер полковникът се обади от уличен телефон на дизайнера от „Петата власт“ Родион Щапов.
— Да, да! — внушително каза онзи в слушалката. Гласът му беше също така красив, както и той самият.
— Родион — каза Ходасевич, — ние с вас се срещнахме по повод кражбата на документа от сейфа на Садовникова.
— Да… — отвърна той с веднага отпаднал глас.
— Та така, делото е приключено! Ние знаем кой го е откраднал!
— Аз също! Откраднала го е Садовникова!
— Отговорът е неправилен!
— Ами кой?
— Това ще разберете утре.
— Как ще го разбера?
— Една от служителките от вашия отдел утре ще бъде уволнена…
— Една от служителките? — замислено каза Родион. — Значи Полинка? Или Наташка? Няма кой друг да е!
— Недейте да гадаете. Утре всичко ще разберете. И още. За майка ви аз ще се погрижа. Аз не хвърлям думите си на вятъра. Сбогом, Родион. Ние с вас повече няма да се видим!
От същата кабина Валерий Петрович се обади още веднъж. На копирайтъра Полина Павленко. На нея Ходасевич съобщи същата новина, която каза и на Родион: „Един от колегите ви в отдела утре ще бъде уволнен. Знаете защо — именно той е откраднал документа.“
Накрая полковникът каза на Полина горе-долу същото, като на Родион:
— Повече вие, Полина, никога няма да ме видите и нищо няма да чуете за мен. Нашето сътрудничество приключи.
Но добави още:
— И последно — извинете ме — мен и моите колеги!
— За какво?
— За онази нощна сцена. И за наркотика. Разбирате ли, аз бях сигурен, че вие сте откраднали документа. За щастие, сгреших. Така че, още веднъж — извинете! И всичко хубаво!
„Обикновено агентите не се извиняват — помисли си той, като сложи слушалката, — но тази Полина е възможно тепърва да работи с Таня.“
И трети път се обади полковникът от същия телефон. Той набра джиесема на генералния директор на компания „Петата власт“ Андрей Фьодорович Теплицин.
— Обажда ви се Валерий Петрович Ходасевич, пастрокът на Татяна Садовникова.
Теплицин се подсмихна:
— Ааа, мистър Холмс! Много съм слушал за вас! Е, успяхте ли да разкриете случая?
— Мисля, че успях.
— Какво говорите! — насмешката в гласа на Теплицин прерасна в откровена подигравка.
— Засега мога да ви кажа едно — аз изясних кой е откраднал документа от сейфа!
— И кой е той?
— Един от служителите в отдела на Садовникова.
— Име, фамилия?
— Утре той ще дойде при вас със заявление за напускане. Моля ви да го пуснете да си върви и да не прилагате никакви санкции към него. Това беше главното условие за признанието му.
— Кой е той? — Гласът на Андрей Фьодорович звънна като метал. — Името?!
— Е, добре, щом настоявате… — въздъхна Ходасевич.
Той извади от вътрешния си джоб на сакото телефона си, избра опцията „Диктофон“ и натисна зеленото копче. Допря го към телефонната слушалка.
— Аз не знаех, че така ще стане… Мислех, че това е някаква игра… Мислех, че после Макс ще върне документа…