Полковникът го изключи и попита:
— Познахте ли гласа?
— Страхувам се, че да! — въздъхна Теплицин. — Кой е Макс?
— Любовникът на тази личност. И едновременно с това гадже на моята Татяна. Сега разбирате, че госпожичката е имала мотив, нали?
— Една жена винаги ще намери мотив, за да унищожи друга жена! — усмихна се Теплицин.
— Не мога да не се съглася с вас… — галантно каза полковникът. — А от своя страна мога да потвърдя, че признанието си тази личност направи в ясно съзнание и без прилагането на физически натиск. И ви моля, да не нарушавате обещанието ми, дадено от мен на този човек.
— Добре — въздъхна Андрей Фьодорович. — Изгонвам я и край с тази история. Пък и какво да я правиш тая овца? Няма да я убия, я!
— И още нещо… — каза Валерий Петрович. — Вие вярвате ли на вашата охрана?
— Що за въпрос?
— Можете да не ми отговаряте. Но аз имам сведения, че в „Петата власт“ вероятно са монтирани камери за скрито видеонаблюдение. Най-вече в кабинета на Татяна Садовникова.
— Откъде имате тези сведения? — рязко попита Теплицин. Ходасевич игнорира въпроса.
— Така че ви съветвам както трябва да проверите вашата сграда. Аз от своя страна мога да ви препоръчам опитен специалист.
— Благодаря! Специалист ще си намеря сам! — отряза Теплицин.
Петък, вечерта
Анжела хвърли последен поглед в огледалото. Все пак тя е страхотно хубава! Черни очи, черни вежди, синкавочерни коси. Чувствени, наследени от баба й, пълнички устни. Големи гърди, тънка талия, дълги крака. Алените устни и черните очи се подчертават от розовата блузка — най-модният цвят през този сезон. Към нея — тъмнорозов панталон. И черни сандали марка „Бос“ с високи токове.
Анжела погледна златното си часовниче, ау, тя вече закъснява. А със столичните задръствания вече ще закъснее сериозно. Тя излетя от апартамента си, като тресна вратата.
Асансьорът я закара направо на подземния етаж.
Колата й радостно намигна, когато тя щракна дистанционното за централно заключване.
За всичко това — мебелиран двустаен апартамент в центъра на Москва, подземен гараж, новичка кола — можеше да уважава татенцето. Почти да го обича. Независимо от това, че той мирише неприятно старчески и понякога пие без мярка и става досаден и заядлив. Затова пък никога не я кара да правят секс, ако тя не иска. И Анжела, за разлика от много свои приятелки и колеги, може да си живее царски, без да работи никъде — просто от каприз да прелита от редакция в редакция. Пък и татенцето е само първото стъпало от стълбата, която води в светлото бъдеще.
Анжела запали колата — моторът сито и солидно замърка. Тя включи на първа и излезе от подземния гараж на своя нов дом на улица „Правда“. Оттук и до центъра е близо, и много от редакциите са й под носа — от старорежимните „Огоньок“ и „Здорове“ до модното „Бурда“. Винаги може да се отбие при приятелка — и кафе да пийнат, и езиците си да почешат. А може дори да предостави (или да продаде) на познатите си журналисти някой и друг компромат, по поръчка на татенцето. Вярно, сега, вечерта, Анжела не отиваше в никаква редакция. Тя бе тръгнала да се развлича.
Завивайки от гаража наляво, към „Ленински проспект“, Анжела не забеляза как от тротоара, след нейното „Рено Меган-2“ тръгва някаква неголяма червена кола.
Следяха я вече от няколко дни, но тя нищо не бе забелязала.
Тя дори не можеше и да предположи, че това ще потрябва на някого.
— Ало, здрасти.
— Здравей, миличка.
— Всичко е наред. Тя тръгна.
— Хайде, мила! Действай!
Въздишка в слушалката, а след това се чу гласът на Таня — явно, че тя с всички сили се мъчи да си даде кураж:
— Ще се постарая!
— Всичко ще бъде наред! — ласкаво каза Ходасевич. — Ще успееш!
—Добре, добре…
— И моля те, пази се!
На „Ленинградка“ Анжела зави към центъра. Коли имаше малко — днес е петък и всички пътуват в обратна посока, към вилите си. А по нейния маршрут нямаше никакви задръствания — само, както казват по радиото, „плътно работно движение“. Анжела доста бързо се придвижваше напред. Колите по „Тверска“ се движеха, макар и с двайсет километра в час, но все пак се движеха, а не стояха в мъртва хватка. „Аз така може да стигна и без да закъснея“ — помисли си тя. Татенцето не обичаше закъсненията, но трябваше все пак да се примири с нейното поведение — тя отиваше на срещите в онзи момент, когато искаше и когато успяваше.