— „Скъпо“ — това колко е?
— Не, аз така фигуративно се изразих. Трудно мога да си представя, че някоя световноизвестна рекламна агенция от типа на „Огилви“ или „Джаспърс енд Брадърс“ би ни шпионирала. Изобщо не си спомням за подобен случай в нашия бизнес.
— За търговския шпионаж едва ли разправят под път и над път — рече Валерий Петрович. — Добре, сега да поговорим за последствията от кражбата. Ако излезе информация, че ви е изчезнал важен документ, това силно ли ще засегне репутацията ви?
— Мисля, че доста — кимна Таня.
— А има ли сред твоите служители такива, които да имат зъб на агенцията ви?
— Да имат зъб? Едва ли. Според мен, те всички са достатъчно лоялни към нас с Андрей Фьодорович. Плащаме им добре. Никой през последната година никакво открито недоволство не е изразявал. Разбира се, шушукат си нещо по ъглите…
— Какво си шушукат?
— Основно за това, че се налага да работим вечер и в почивните дни… Но, Валерочка, не мога да си представя, че някой от тях ще…
— Ще се наложи да си представиш! — твърдо я прекъсна полковникът. — Защото няма кой друг да открадне документа.
Макар никой да не го беше обявил на всеослушание, вестта за случилото се много бързо се разнесе из агенцията. Достатъчно бе да обърнат внимание на крайно загриженото лице на Андрей Фьодорович, след като излезе от кабинета на Садовникова и на поведението на самата Татяна, която изхвърча през вратата след него като ужилена и изчезна нанякъде. Служителите на „Петата власт“ веднага зарязаха работата си, заеха се да пият кафе и да разсъждават на глас какво се е случило. И понеже това бяха творчески люде, версиите им звучаха злоезично — в диапазона от хумора до гротеската.
— Босът е предложил на Садовникова ръката и сърцето си и тя се изстреля да поръчва сватбен букет — каза копирайтърът Мишка Колпин.
— Не, те и двамата бяха разстроени — възрази секретарката Наташка.
— Значи, Татяна е бременна от Теплицин — заяви дизайнерът Артьом Пастухов — и той я е юрнал да прави аборт.
— Желязно! — оцени шегата партньорът му Мишка.
— Сигурно са разбрали, че някой важен клиент се е отказал — опита се да върне колегите си към реалността Полина Павленко. И ги жегна: — Например, вашите колбасари, на които вие за четвърти път преправяте макета.
Родик Щапов, партньорът на Полина, дизайнер, пак обърна разговора към шеговития тон:
— А Танюха, за да върне клиента, се втурна през глава да му се отдаде.
И макар Танините подчинени никога да не бяха забелязвали и оттенък на някакви особени отношения между нея и Теплицин, нито каквото и да било кокетство от нейна страна с клиентите, въпреки това злоезичният разговор се въртеше все около секса. С една дума, в отсъствието на Таня подчинените й се държаха така, както се държи всеки един колектив в отсъствието на шефа си — вдъхновено злослови за него.
… В творческия отдел пиеха чай петима.
Един от тях прекрасно знаеше какво всъщност се е случило, ала недоумяваше наравно с другите.
И много добре играеше ролята си.
В същото време Валерий Петрович премести вече празната си чаша и попита Татяна:
— Ти подозираш ли някого?
— Нямам представа. Май никого.
— Тогава ми разкажи за всеки един от подчинените си.
— С кого да започна?
— С онзи, който ти харесва най-много.
Таня се изчерви.
— От къде на къде мислиш, че изобщо някой от тях ми харесва?
— Е, във всеки колектив — примирително избоботи пастрокът й — някой се харесва по-малко, някой — повече.
Таня сви рамене, сякаш приемаше извинителния тон на Валерий Петрович.
— Всичките петима мои подчинени — започна тя — са млади хора. Никой от тях още няма и трийсет. Всички са с високи заплати.
— Какви конкретно? — прекъсна я полковникът.
— Копирайтърите и дизайнерите са с по около хиляда плюс бонуси. Наташка, секретарката, взима примерно седемстотин. Доларът, имам предвид.
Пастрокът на Таня поклати глава.
— Винаги съм знаел, че в рекламата работят мошеници — рече той иронично, — но не съм и помислял, че работата на тези мошеници се плаща толкова добре.
— Че как иначе! — в тон му отвърна Таня. — За да метнеш някого, се иска голям ум. И квалификация.
Приятно й беше, че Валерий Петрович от време на време минаваше от „разпитващия“ тон към ироничен и тогава изглеждаше не като суров полковник, а като любимия й пастрок.