Полковникът прехвърли страницата през масата към Птушко. Онзи намръщен се вгледа в нея. След това каза:
— Снимката на момичето е фалшива. Съвсем ясно е, че е постановка.
— Никой не го отрича — хладнокръвно каза Ходасевич. — Но това е подробност. Не в снимката е цялата работа.
— А в какво?
— Прочети… — сви рамене полковникът.
На вестникарската страница наистина имаше какво да се прочете и види. Подзаглавието се набиваше в очи: „Продуцентът Птушко заради ефектно шоу превърна живота на едно момиче в ад.“ Отдолу вървеше текстът. Полковник Ходасевич го помнеше почти наизуст. Там ясно и простичко се разказваше историята на Татяна. От трето лице, делнично и спокойно, се излагаха перипетиите, станали в живота на обикновената московчанка Таня С. — за уволнението от работа, за следенето, за нагласената авария по пътя, за побоя в мазето… По-нататък ставаше дума за скритите камери, монтирани в жилището на момичето, в апартаментите на роднини и даже в болничната стая. Поместена бе снимка на една от видеокамерите. Доказателствена база на текста бяха признанията на оператора Трофимов и на наркомана Виктор Воронцов. Първият разказваше как са го наели, за да следи момичето и да контролира видеоматериала, сниман с нея в „главната роля“. Вторият, наркоманът, казваше, че неизвестни хора са го накарали да скочи под колелата на Танината тойота. Платили са му хиляда долара веднага и са му дали обещание за още две хиляди по-късно. И двете признания бяха написани собственоръчно и във вестника за по-голям ефект бяха поместени и ксерокопията им, а до тях ръкописният текст бе дублиран с дебел печатарски шрифт. А най-важното беше, че в статията се говореше, че по сведения на източници от обкръжението на „олигарха–телевизионер“, цялата операция е замислена и реализирана от самия Птушко.
Продуцентът прегледа страницата и отсечено каза:
— Нямате доказателства. Ще съдя вестника.
Валерий Петрович отпи уиски:
— Ако се започне дело, ние ще ти представим сериозни улики. Можеш да не се съмняваш.
Птушко сви вежди, започна да чете дребните буквички на умаленото ксерокопие. „Той не само чете — разбра Ходасевич. — Той едновременно с това пресмята как да избегне публикацията. И какви щети ще му нанесе статията, ако излезе. Вътре в него сега сякаш работи невидим калкулатор.“
Най-сетне продуцентът остави листа. Вече не криеше раздразнението си. Меко политайки, хартията падна на малката масичка.
— Ти си организирал тази гадост! — изръмжа Птушко.
— Няма да крия, аз съм.
— Жалко, че моите хора не успяха да те елиминират…
Ходасевич се подсмихна.
— Че защо работят толкова лошо?
— Кога излиза тази дивотия? — рязко попита Птушко.
— Нали там е посочена датата — сви рамене Валерий Петрович. — Утре сутринта. — Той погледна часовника си: — Броят ще бъде подписан за печат след половин час.
— Ще се обадя на главния редактор! — каза Птушко.
Валерий Петрович сви рамене — тоест, моля, прави каквото щеш. Птушко извади от джоба си джиесема и набра номер.
„Блъфира ли? — мисълта тревожно мина през ума на Ходасевич. — Или те наистина се познават с главния редактор? Или още по-лошо — са в добри отношения?“. Този детайл той не бе успял да изясни със своята Леночка. Тя самата не знаеше дали двамата се познават. Затова Ходасевич, когато замисляше операцията, се готвеше за най-лошото — че редакторът и Птушко са приятели.
— … Тук, Таня — продължи разказа си пастрокът й, — настъпи доста сублимен момент…
— И никак ли не беше се застраховал за такъв обрат? — прекъсна го тя.
— А, защо? Бях се застраховал. От Леночка знаех, че от вчера главният редактор е в отпуска. Канел се да заминава заедно със семейството си на остров Мавриций и точно по това време трябваше да е в самолета. А пък на Мавриций няма роуминг. Но, знаеш… какво ли не се случва! Може изведнъж да отложат полета? Или по някакви причини да се е задържал в Москва? И сега Птушко ще му се обади и всичко ще разбере?…