… Като не дочака отговор — дори Ходасевич чуваше. „Абонатът не отговаря или временно няма обхват“, Птушко затвори телефона си.
— Валера, за какво си дошъл? — изръмжа той. — Какво искаш?
— Предлагам ти сделка! — спокойно и с тежест каза полковникът.
— Каква?
— Аз мога да спра публикацията.
— Какво искаш за това?
— А ти как мислиш?
— Нямам представа.
— Искам да получа всички видеоматериали, на които е снимана Татяна.
Птушко наведе глава и се замисли. Потропа с пръсти по масата. На един дъх допи уискито си — ледът зазвънтя в празната чаша.
— Ами ако ти предложа друг вариант? Да платим на твоята Татяна — като на артистка в главната роля. Плюс компенсация за морални щети?
— За да види цял свят как я пребиват в мазето? — поклати глава Ходасевич. — Тя не е мазохистка. Отговорът ни е не!
— Десет хиляди. Долара.
— Нали казах — не!
— Петнайсет.
— Това е смешно!
— Добре — Птушко се заразхожда из кабинета си. — Да предположим, че ти дам видеоматериалите. Кой ще ти попречи утре да публикуваш статията във вестника?
— Няма да направя това… — поклати глава Ходасевич.
— Какви гаранции имам?
— Моята дума!
Птушко се ухили:
— Думата на разузнавача не струва скъпо.
— Няма да споря — сви рамене полковникът. — Но аз също никога няма да разбера дали си ми дал всички записи или не. Със сигурност няма да са всички. Ще ти останат някакви работни материали. Ако те излъжа, ти винаги можеш да ги пуснеш. Така че… Нищо друго не ни остава, Коля, освен да си повярваме един на друг и на думата, която си даваме.
— Ако ти дам лентите, ще загубя много пари… — замислено каза Птушко. — Този филм струва големи пари.
— Е, ти сам си реши кое ще ти струва по-скъпо — да ми дадеш материала или всички да разберат за твоя таен бизнес.
Птушко помисли няколко секунди, а после изведнъж изплю:
— Добре! Обаждай се във вестника!
— Лентите! — спокойно отвърна Ходасевич.
Птушко без да каже и дума направи няколко крачки към бюрото си, отвори с ключ един сейф. Извади оттам пет видеокасети. Върна се към малката масичка, подаде ги на Ходасевич.
Ходасевич огледа гръбчетата на видеокасетите. На всяко имаше надпис с черна химикалка: „Шоу Т./ Част 1“ — и така нататък, до пета част.
Птушко подаде на Ходасевич своя джиесем:
— Хайде, обади се! Спирай статията!
— … Хитрец е той! — усмихна се полковникът, продължавайки разказа си за своите вчерашни приключения. — Даде ми да се обадя от неговия телефон. Явно после искаше да се убеди къде съм се обаждал — дали в редакцията? Или някъде другаде? Но, слава богу, този момент го проработихме с Елена. Вчера тя седеше в работния си кабинет и чакаше обаждането ми. И аз й се обадих от телефона на Птушко и й казах: „Свали целия материал от първа страница.“
— Страхотно!
— Да, не споря. Беше страхотно!
— А Птушко, когато гледаше страницата не се ли усъмни, че е фалшификат? — попита Таня.
— Не.
— Значи, не е разбрал, че цялата тази „първа страница“ е направена на принтер в един екземпляр?
— Не. Нали знаеш, че хората от моето поколение не са много силни по компютрите.
— Неправилно го каза — нацупи се Таня. — Не се е досетил, защото аз съм фантастично добър компютърджия! За тези три дни се научих да работя с „Фотошопа“. И направих класически фалшификат!
— Да, ти си юначе! Но след като се обадих на Ленка, аз въпреки всичко, за всеки случай, си прибрах в куфарчето тази страница заедно с касетите. За по-сигурно!
— И все пак, щеше да е по-правилно — замислено каза Таня, — ако му бяхме представили не фалшификат, а реална статия. Аз обичам да играя честно.
— Аз също — кимна пастрокът й. — Но ние играхме почти честно. Птушко не можа да опровергае нито една фраза от материала. Освен това — времето, Танюшка, времето беше малко!… Разбира се, ако милицията беше притиснала оператора и наркомана, ние сигурно бихме получили от тях признания. А после да подготвим реална статия и да я дадем за печат. Но колко време би отишло за такова нещо?! Касетите с твоите кадри вече можеха да бъдат изпратени в Австралия. Пък и нас двамата може би щяха да са ни убили вече!