— И какво щяхме да правим, ако не беше съвпадението главният редактор на „Куриер“ да замине в отпуска, а неговата заместничка да се окаже твоя приятелка?
— „Куриер“ не е единственият вестник в Москва — малко лекомислено рече Ходасевич. — Щяхме да подготвим „статия“ за друго издание. Например, с помощта на твоя приятел Полуянов…
— И ти, Валерочка, предполагаш, че сега у Птушко не са останали никакви материали с мен в главната роля?
— Мисля, че все пак са останали — кимна пастрокът й. — Но той ще се позамисли дали да ги използва. Той ме познава. И разбира, че ако наруши думата си, няма да се отърве само с една вестникарска статия. Ще си го получи по пълната програма — с криминалните дела, с изземване на документи и с автоматчици в скъпия му офис. И резервният изход през бомбоубежището няма да му помогне!…
— И така… Взел си от него видеокасетите. Защо не си тръгна веднага?
— Защото това беше само половината работа. Знаеш ли как са ме учили в разузнавателното училище? Врагът трябва да се доунищожи в собствената му бърлога.
— И какво стана по-нататък?
— Чаках, докато той самият не засегне една тема…
— И той заговори? Пръв?
— Да — кимна полковникът.
— Какво каза?
— „Не мога да повярвам — каза той, — че всичко за мен си разузнал сам. Що за намеци има в статията за информатори сред моите хора?“.
— … Не мога да повярвам — замислено произнесе Птушко, — че всичко за мен си разузнал сам. Що за намеци има в статията за информатори сред моите хора?
Той се приближи до бюрото, ливна си в чашата още една порядъчна порция уиски, напуска лед.
— Знаеш много добре — каза Ходасевич, — че ние никога не издаваме информаторите си.
Валерий Петрович спокойно отпи от чашата си и попита:
— А защо за ролята на „героинята“ избра именно моята Татяна?
— Защото те познавам. Татяна ти е слабото място, Ходасевич. Как ни учеха? Ако искаш да накараш човека да страда, натисни слабото му място!
— И си чакал цели седемнайсет години, за да ми отмъстиш?
Продуцентът сви рамене.
— За отмъщението, както казва Конфуций, дори четирийсет години не са много.
— На мен все пак ми се струва — замислено рече Валерий Петрович, като тръсна чашата си с уиски (парчетата лед се чукаха едно в друго и звънтяха), — че теб някой те е навел на мисълта да проведеш операция против моята Татяна.
— Какво имаш предвид? — наостри уши Птушко.
— Че ти, Коля, също имаш своето слабо място.
Тези думи полковникът произнесе спокойно, отчуждено. Примката около шията на Птушко се стягаше все по-силно. Той сам се пъхаше в капана, умело насочван от Ходасевич.
— Тоест? — застана нащрек продуцентът.
— Да не говорим за това — махна с ръка полковникът. — Това са си твои лични работи…
— И все пак?
— Мисля, че да избереш именно Татяна те е посъветвал твоят син.
По лицето му Валерий Петрович разбра, че е попаднал точно в целта.
— От къде на къде?
— Защото синът ти си е имал свои причини да мрази заварената ми дъщеря.
— Е, възможно е… — кимна Птушко. — И какво от това?
— … А защо, Валерочка — попита Таня, — изобщо си започнал с него разговор за сина му?
— Знаеш ли, Танюшка — пастрокът й си взе цигара, запали я и с наслада изпусна смрадлив дим, — след като поговорих с Анжела Манукян, веднага разбрах, че нещо не е наред. Тя прекалено бързо и лесно ми даде цялата информация за незаконния проект на любовника си. При това тя нямаше никакви мотиви да го прави. Аз не съм я принуждавал. Изобщо, аз нямах за какво да се хвана! Нито един лост, за да я накарам да говори! Няма да взема насериозно собствената й версия, че съм й се харесал като мъж, я!
— Че защо, Валерочка — с ласкава усмивка възрази Таня, — ти лесно можеш да покориш всяка!
— Не приличам особено на Джеймс Бонд…
— Приличаш! Ти си също толкова обаятелен!
Валерий Петрович направи гримаса:
— Не приказвай глупости! — и продължи: — След онзи разговор с Анжела започнах да размишлявам — защо ми беше предала любовника си? Явно тук имаше някаква хитринка. Но каква? Информацията за размисъл не ми достигаше и аз реших да я попълня.
— По какъв начин?
— Пуснах да следят Анжела. С помощта на нашия общ приятел Синичкин.