— Ах, ето къде изчезваше всичките тези дни!… И какво успя да извадиш срещу Анжела?
— Нещо много любопитно…
— … Не разбирам накъде клониш? — намръщи се Птушко.
— Мисля си… — бавно каза Ходасевич, като удобно се излетна в креслото. Явно се чувстваше стопанин на положението. — Чия любов е по-безогледна и по-безразсъдна? На мъжа към жената? Или на любовника към любовницата? Или на родителя към децата му? И чия от тези любови е най-сляпа?
— Ако се съди по теб и твоята Татяна — подсмихна се Птушко, — на остарял родител към хубавата му заварена дъщеря!
— А пък, ако се съди по тебе, Коля — меко каза полковникът, — ти, скъпи мой, си сляп и с двете очи!
— Какво имаш предвид?! — подскочи продуцентът.
— Имам предвид, че те лъжат едновременно двама твои близки!
— Какво каза?!
Птушко се протегна през бюрото с явното намерение да сграбчи полковника за реверите.
— Седни, Коля! — рязко извика Ходасевич.
Той замря, спря… а после послушно седна.
Валерий Петрович извади от куфарчето си и хвърли на масата пачка снимки. Те се пръснаха като ветрило по полираната повърхност. Бяха направени със скрита камера, с дългофокусен обектив. На всичките бяха само двама — Николай-младши, синът на Птушко, и до него — Анжела Манукян. На снимките и двамата бяха напълно облечени, но позите им красноречиво свидетелстваха за характера на отношенията им. На едната, направена някъде на улицата, синът прегръщаше Анжела през талията, тя се бе залепила плътно до гърдите му, и двамата се смееха. На друга — седяха на маса в ресторант, главите им бяха сближени, той нежно държеше ръката й и двамата се гледаха влюбено. На трети кадър, двойката до самозабрава се целуваше на предната седалка на колата на Анжела…
Птушко-старши бегло прегледа снимките, после рязко ги отхвърли. Те, кръжейки, паднаха на килима. И закрещя диво, страшно, сякаш беше ранен и молеше — неясно кого — за помощ. Лицето му се бе изкривило едновременно от злобна и от страдалческа гримаса. Устата му бе озъбена, на врата и челото се бяха издули вени…
Ходасевич студено и безстрастно разглеждаше лицето му и съжаляваше само за едно — че не може да го снима така, за да покаже на Таня лицето на страдащия й враг…
Той стана.
Птушко падна в креслото си в позата на дълбока скръб — главата сведена на гърдите, дланите му стискаха челото.
— Къде е нормалният изход от кабинета ти? — с равен глас попита Ходасевич.
Птушко вдигна глава и с невиждащ поглед се взря някъде в пространството.
— Каква гад си ти, Ходасевич… — процеди през зъби той. А после махна с ръка: — Върви натам. — Помисли за секунда и добави: — Няма да те убивам…
— А знаеш ли, Коля — каза полковникът, отваряйки вратата към секретарската стая, — защо Центърът тогава не ти разреши играта с Жюли? — Птушко мълчеше и Ходасевич продължи: — Защото решиха, че си прекалено емоционален! И прекалено доверчив! По-просто казано — че си слабак! Ти си слабак, Коля! — И с тези думи Валерий Петрович излезе от кабинета.
— … Блестящо! — каза Таня. — Ти си го смазал!
— Не зная, не зная дали съм го смазал… — въздъхна Валерий Петрович, — но… Мисля, че такова отмъщение е достатъчно. Няма да наемаме убийци, я!
— Изобщо, смъртта е прекалено леко отмъщение! — произнесе Таня. — Моралните страдания са по-големи от смъртта. Зная това по себе си — намръщи се тя. — Така че, нека се поизмъчи!
— А какво ще правим с Птушко-младши? Той засега остава ненаказан. А както разбрах от разговора със стария, идеята е била негова — да „вземат за актриса“ теб.
— Не разбирам — замислено рече Таня, — нима толкова съм го засегнала с онази история с половината милион?
— Работата не е в това… — поклати глава полковникът. — То е просто моя версия, нямам никакви доказателства, но… Мисля, че всъщност историята с риалити шоуто я е замислил не старият, както твърдеше Анжела, а младият Птушко. Замислил я е не само заради парите. Но и за да натопи собствения си баща. Той добре е разбирал, че това, което правят, е противозаконно. И рано или късно тази история ще изплува. И ще удари първо по баща му, по Птушко-старши.
— Ето ти — своя кръв! — замислено каза Таня.
— Родството по кръв няма никакво значение. Особено за един подлец — отбеляза Валерий Петрович.
— Но защо все пак Птушко-младши е избрал мен за „актриса“?