Но какво да прави, щом като всъщност му се иска да не е зъл, а приветлив? Все пак Татяна е красива и костюмът с цвят на свежа зеленина много й отива, краката й са супер, и се усмихва така топло и радостно… Пък и при това се говори, че всичко се е изяснило и се е оказало, че бившата творческа директорка за нищо не е виновна…
— Привет, любов моя! — весело поздрави Садовникова (колко пъти гардът е гадаел дали се майтапи или наистина не е равнодушна към него?). — Как е животът? Как върви работата? Как е настроението?
Тя попита така искрено, така заинтересувано, че охранителят, разбира се, не издържа и светна в ответна усмивка:
— Здравейте, Татяна Валериевна! Какъв ти живот без вас! А ето, сега дойдохте и веднага стана по-весело!…
— Благодаря! — трогната отвърна тя.
А охранителят се смути, че прекалено се е размекнал… Изчерви се и предложи:
— Защо така неудобно сте паркирали?
Пежото бе оставено на паркинга за посетители.
— Че къде другаде да застана? — усмихна се Таня. — Нали сега вече съм ви гостенка…
— Вашето място на паркинга, разбира се, е заето — смути се отново гардът, — сега тук си държи колата Пастухов, но вие можете да паркирате до шефа, искате ли?
— Разбира се, че искам! — съвсем детински се зарадва тя.
Скочи в колата, отново я запали и ловко я вкарва в тясното пространство между стената и лексуса на Андрей Фьодорович.
Излезе от колата, отново се усмихна и попита:
— Ами как сега да вляза в офиса? Моите отпечатъци сигурно са изтрити от базата данни?…
— Не са изтрити, а бяха изтрити — поправи я охранителят. И завърши: — Но днес сутринта отново ги въведоха. По лично разпореждане на Теплицин. Така че, както се казва, здравейте отново!
— Здравейте отново… — замислено, сякаш на себе си, произнесе Татяна. — За това, разбира се, благодаря…
Лицето й се натъжи и охранителят, макар и нечуствителен за сантименталности, разбра — не е простила Садовникова, че я изгониха като мръсно коте. И макар на лицето й да има усмивка, в сърцето си тя въпреки това носи обидата…
— Аз много ще се радвам, ако вие наистина се върнете… — тихо каза гардът след нея.
Таня вървеше по коридора — толкова познат, всяка шарка на тапетите знае наизуст — и все се опитваше да разбере — радва ли се или не? Приятно ли й е да се връща или не много? От една страна, с „Петата власт“ тя вече се бе сродила… А от друга — нима родните, близките хора постъпват така? Още при първата неприятност — и никакви оправдания, никакви шансове, а просто — моля — вън!…
Впрочем, още щом влезе в своя отдел и всичките й съмнения се разсеяха — с такава неприкрита радост я посрещна целият колектив!
— Ох, Татяна Валериевна, здравейте! — забравила за студено дистанцирания си имидж, се усмихна Полина Павленко.
— Страхотно шик сте! — възхитено я разглеждаше Родя Щапов. — Този зелен костюм е просто супер, може ли да ви нарисувам, много бързичко, още сега?…
А Мишка Колпин пък съвсем забрави всякаква йерархичност. Втурна се и я сграбчи в обятията си:
— Танюшка, слънчице! Съкровище безценно!
И даже Артьом Пастухов — а той, седнал в креслото на Таня, съвсем пък нямаше на какво да се радва — даже той съвършено искрено каза:
— Колко е хубаво, че отново сте с нас!
А от секретарската ниша излезе непознато на Таня момиче — новата, вместо Наташка, секретарка — и също се усмихна:
— Здравейте, Татяна Валериевна! Казвам се Вера. Много се радвам да се запознаем, толкова много съм слушала за вас…
И веднага се заформи чай, торта, пасти, а новата секретарка предано гледа Таня в очите:
— А вие, Татяна Валериевна, зная, че обичате кафе! Искате ли да ви направя двойно, подобрено?…
„Боже, колко е приятно!“ — Таня с всички сили се сдържаше да не подсмръкне.
И също с всички сили се убеждаваше, че не бива да скача от радост. Стига вече, научи я животът да не вярва на думи, да не вярва на очите си — да вярва само на онова, което е в действителност!
„И изобщо — аз вече винаги ще помня, че всеки човек носи змия в пазвата си! Също така всеки има «скелет в гардероба си»! Ето, бившата ми секретарка Наташка как се грижеше за мен, какви комплименти сипеше — в очите ме гледаше! А какво излезе?! Предателка и мръсница! Отмъщаваше ми — и с кого! С моя любовник, с човека, на когото вярвах… Всъщност, аз все още не познавам хората… Не ги познавам и не ги разбирам! Трябва да порасна вече! И да стана по-далновидна!“.