— Сега ми разкажи за всеки твой служител поотделно — помоли Валерий Петрович. Лицето му отново стана сериозно, погледът му проникваше вътре в Таня. — Започни от жените.
— Защо от жените? Нали ме попита кой ми харесва най-много. А на мен в живота повече ми харесват мъжете! — отвърна Таня, като се стараеше да задържи хумористичния тон — така й беше по-лесно.
— Жените са по-коварни същества от мъжете.
— Ох, как бих си спорила с теб на тази тема, но не искам да се отвличам… Добре де, щом като искаш от жените, от жените… Номер едно — Полина Павленко. На двайсет и седем години е. Копирайтър. Завършила е Института по стомана и сплави…
— Чакай — прекъсна я пастрокът й. — Винаги си ми казвала, че копирайтърът е човек, който пише рекламните текстове. А сега казваш — Стоманения институт…
— Всичко се случва — сви рамене Таня. — В нашата професия идват откъде ли не. Можеш, ако щеш и Динено пъпешовия институт да завършиш, главното е да имаш талант. Ето че Полина го има… Тя още на деветнайсет години участвала в някакъв рекламен конкурс за непрофесионалисти. Класирала се на шесто място тогава. Предложили й да работи в една агенция, отначало безплатно. Представила се добре и след института започнала работа там, но вече на щат.
— Тази Полина Павленко отдавна ли работи при вас?
— От около четири години.
— По-дълго от теб… — отбеляза пастрокът й.
— Да — кимна Таня. — И тя, разбира се, искаше да я назначат на моето място — за шеф на творческия отдел.
— Защо не са я назначили?
— Ами тя е странна.
— В смисъл?
— Облича се като хипи. Има халка на носа. Понякога мълчи по цели дни. Ако се обърнеш към нея, тя ти отговаря с една дума и отново млъква.
— Истинска творческа личност — каза Валерий Петрович.
Таня кимна.
— Да. Само че е прекалено творческа, за да бъде началник.
— А в работата имате ли претенции към нея?
Таня замислено завъртя глава.
— Тя е много умна. Понякога такива текстове измисля — да се шашнеш. Дори аз понякога й завиждам. Някак много странно, парадоксално й работи мозъкът.
— Омъжена ли е?
— Не, но живее с някакъв мъж. Вече две години.
— Харесват ли я мъжете?
— Не особено. Тя е върлина, над един и осемдесет, фигурата й е някак нескопосана. И носът й е дълъг, един такъв — увиснал. Винаги е рошава, никога не е с прическа. Гризе си ноктите. Освен това, според мен, не обича да се къпе. Дори понякога понамирисва на пот. Представям си в какъв хаос живее вкъщи.
— Че как търпите такова нещо? — изуми се Валерий Петрович. — Ами къде остана, как беше — дрескодът? Вътрешнофирмената етика?
— Полинка не контактува с клиенти, а ние… Ние можем и да я изтърпим. Макар че… На мен някак не ми е удобно, но Наташка, секретарката, й беше направила един-два пъти забележка.
— Как е тя с наркотиците?
— Защо така изведнъж попита?
— Ами много подходящ тип е.
— Не знам със сигурност — поклати глава Таня. — Макар че, едва ли. Може би понякога трева… Но твърди наркотици не употребява. Иначе просто не би могла да работи в творческия отдел. Хероинът направо ти прогаря мозъка.
— Точно така — кимна полковникът. — Но да продължим за Павленко. Може би има някакви проблеми? С които биха могли да я хванат?
— Не знам. На мен тя никога за нищо не ми се е оплаквала.
На разстояние от десетина километра от мястото, където разговаряха Таня и пастрокът й, в рекламна агенция „Петата власт“, Полина Павленко излезе от стаята на творческия отдел в коридора. Огледа се. В коридора нямаше жива душа. Като че ли никой не можеше да я подслуша.
Полина застана до прозореца, седна на перваза и извади джиесема от джоба на избелелите си джинси. Набра номера. Без да каже дори едно „ало“, тихо попита:
— Е? Какво прави той сега?
Валерий Петрович записа в кожения си тефтер данните на Полина Павленко. Попита още:
— Адресът й?
— Не го знам точно. Живее под наем някъде в Строгино.
— А телефон?
Таня провери в джиесема си домашния и мобилния телефон на Полина и ги каза на пастрока си. Той си ги записа и попита:
— Добре. Коя е следващата?
Таня въздъхна:
— Пак ли жена? Няма да стане. Нелогично е.