— Кирил Ев-ге-ние-вич! — изпя Таня.
Той вдигна поглед и… едва не изпусна сондите си.
— Та… Танюшка!
И с недоверие в гласа:
— При мен ли идваш?
— Не — усмихна се тя и кокетно оправи престилката си. — Дойдох на инспекция! Искам да разбера как се чувстват пациентите…
— С пациентите всичко е наред — подхвана тона й Кирил.
— Анамнеза, диагноза, прогноза? — с умен вид попита Таня.
— За болните е благоприятна. А виж, при нас, лекарите… по-точно при един от лекарите… всичко е ужасно.
— И защо така? — усмихна се тя.
— Защото много ми липсваше — съвсем по детски въздъхна той.
— Ох, Кирюшка — въздъхна и Таня (фамилиарното „Кирюшка“ се изплъзна от устните й съвсем естествено), — не можах да дойда по-рано. Такива неща ми се случиха! Едва сега малко се пооправих…
— И каква е прогнозата за бъдещето? — запита той.
— Прогнозата… Прогнозата е такава, че днес аз ще дежуря заедно с теб. Ако позволиш, разбира се.
Кирил я гледаше недоверчиво:
— Шегуваш ли се?
— Как ще се шегувам?! Ето, и пасти съм донесла, за да ни е сладко. Ами ти, между другото, защо не се обади? Нали казваше, че ми знаеш телефона…
— Не исках да ти досаждам — твърдо каза Кирил. — Реших, че ако поискаш, сама ще дойдеш.
— Но си ме чакал, нали?
— Чаках! Много те чаках. И даже всеки ден ти поръчвах пропуск.
Тук й остана само да изфучи:
— Пропуск! Ха! Кога са ми били нужни пропуски на мен?! Аз съвсем простичко, през оградата…
— Таня! На колко си години?!
— Не знаеш ли, че на жените такива въпроси не се задават?
— Ако тези жени са на по-малко от осемнайсет — може! А ти явно си на по-малко! Сигурно си на десет–единайсет, след като се катериш по оградите!
— Не, на цели дванайсет съм! — със смях си „призна“ Таня. — Но съм на дванайсет само когато съм с теб. Когато те гледам, веднага ставам дете. Чувствам се съвсем млада и глупава… И защо, интересно, е така?
— С мен също става нещо странно — сериозно кимна Кирил. — Щом те видя — веднага ме обземат някакви неясни желания…
— Например? — хитро се усмихна Таня.
— Например — да изхвърля тези проклети сонди и да се запилея някъде на майната си! Заедно с теб, разбира се — Кирил се приближи до отворения прозорец и се направи, че наистина иска да ги изхвърли…
— Не, не! — изплаши се Таня. — Ами какво ще правят пациентите ни? Нали днес сме дежурни!
— Ах, да! — сякаш се сети Кирил. — Е, тогава да вървим. Ще започнем дежурството си с чаша кафе.
— Става! — съгласи се Таня.
После те пиха кафе в жалкия, олющен дежурен кабинет и се целуваха на продъненото диванче, а Кирил виновно каза:
— Извинявай, че в болницата при нас всичко е така… примитивно…
Таня отвръщаше на целувките му и си мислеше: „Да, далеч не е «пет звезди». Само че кой ще ми отговори — защо тук ми е толкова добре?“