В това време пастрокът й продължаваше с разпита:
— Та защо Теплицин не може да бъде крадецът?
— Андрей Фьодорович е виждал този документ поне сто пъти — заинати се Таня. — Десет пъти е можел да му направи копие. И освен това разбира, че ако тази история се разчуе — край с нашата агенция!
— И все пак аз не бих изключил Теплицин от сметката.
— Така е — въздъхна Таня. — Вие, кагебейците, ако ще подозирате някого, тогава подозирате всички. Хайде, записвай в черния си тефтер Андрей Фьодорович Теплицин. На трийсет и седем години. Красив, облича се идеално. Сигурно си го виждал по телевизията преди около пет години. По онова време го показваха доста често.
— Не мога да си спомня… — поклати глава полковникът.
— Ами да, ти нали само кримки гледаш — язвително рече Таня.
— Защо само кримки да гледам? — отби удара Валерий Петрович. — Гледам и анимация.
Видът му, докато казваше това, беше толкова сериозен, че Таня се разсмя.
После каза:
— Теплицин наистина беше в стихията си преди няколко години. Беше шеф на рекламата в телевизията. Продаваше рекламно време. Цялата телевизионна реклама беше в ръцете му. Но после го изхвърлиха от този бизнес. Кой и как — не зная подробности. Никога не е разказвал за това. Тогава напуснал телевизията и започнал всичко от нулата. Така създал нашата агенция.
— Богат човек ли е?
— И още как! — кимна Таня. — Сигурно е милионер. В долари, имам предвид.
— Защо му е на такъв богаташ да работи? — учуди се Валерий Петрович. — Да си беше живял някъде на Майорка.
— Виж, аз разбирам Андрей Фьодорович — разпери ръце Таня. — Без работа е скучно да се живее.
— Искаш да кажеш, че ако имаше милион долара, пак щеше да работиш? — скептично присви очи Ходасевич.
— Амиии… — рече Татяна, — сигурно бих си починала годинка-две, бих отишла на околосветско пътешествие, може би с теб…
— Мерси, разбира се — прекъсна я полковникът, — но аз все още нямам право да излизам навън…
— … а после — завърши Таня, — въпреки всичко бих започнала да се занимавам с нещо. Иначе ще пукнеш от скука.
— Разбирам — кимна пастрокът й. — Вие с Теплицин сте си лика-прилика. И двамата сте работохолици. А какви недостатъци има Андрей Фьодорович? Навици, увлечения?
— Свикнал е да живее на широка нога. Ти май си бил на вилата му?
— Хубава барачка — потвърди Валерий Петрович — просторна…
— Плюс — продължи Таня, — че има апартамент в самия център на Москва, с изглед към Кремъл. Отпуските си кара на екзотични места — сафари в Африка и други подобни… Нищо осъдително не е правил. Добро дете е, както се казва. Не пуши, не употребява наркотици, пие само при служебна необходимост — с високопоставени приятели или с клиенти. Наистина, обича лова, ту на патици, ту на вълци…
— Има ли защо да те злепоставя, лично теб?
— Не мисля, защо му е да ме злепоставя? Че той когато си иска може да ме уволни.
— Не ми отговори на въпроса! — погледът на Ходасевич отново стана твърд.
— На мен ми се струва, че ти отговорих — Таня се ядоса и също се постара да говори твърдо. — Ако Теплицин искаше да се отърве от мен, би го направил открито. Не е от тези, които затаяват злобата си и после те нападат изотзад.
Андрей Фьодорович седеше в кабинета си, отпуснат в люлеещото се кожено кресло и вдигнал крака на бюрото (този американски навик бе придобил в Харвард, където стажуваше в началото на деветдесетте).
Андрей Фьодорович беше необикновен човек и го съзнаваше. Възприемаше това обстоятелство като обективен факт, нещо като факта, че Луната се върти около Земята. Вярно, че през цялото му детство и юношество (които съвпадаха с последните съветски години) нито той самият, нито близките му можаха да формулират в какво конкретно се изразява неговият талант. И това за малкия Андрюша отчасти беше мъчително. От една страна е чудесно да знаеш, че се отличаваш от общата сива маса. От друга, обаче, да не разбираш с какво конкретно си по-добър от другите… С успеха в училище ли? Това не е никакво постижение. Всяко едно, поне малко умно момче или момиче, което знае да си седи на задника и да учи, може да има постоянен отличен успех. Обаче до едно време само училищният успех беше единственият видим талант на Андрей Теплицин.
Родителите му, типични представители на съветската научно-техническа интелигенция, мечтаеха за всестранно развит син. В духа на инженерите от началото на двайсети век, които умееха и романси да пеят, и стихове да декламират, и бяха постоянно присъствие в операта. Затова дадоха Андрюшка в английско специализирано училище, а също и в музикалната школа, и на фигурно пързаляне. Английският впоследствие му беше доста полезен, но с музиката и с танците на леда Теплицин се занимаваше с очевидно отвращение. Пък и в двете неща беше на средно равнище. И едва в зряла възраст, вече разбрал характера на дарбите си, той съжали, че още от малък го бяха учили на безполезните музика и кънки, вместо на шах и тенис. Така през деветдесетте Теплицин усвои шаха и тениса, разбира се сам, и играеше тези игри много добре за дилетант, някъде на нивото на първи разряд. Но времето на детските години, когато се формират тенисните и шахматни гении, беше безвъзвратно пропуснато, затова знаменит майстор на шахматната дъска и рицар на ракетата Теплицин не стана.