Таня и пастрокът й свършиха разговора си едва в седем вечерта. Полковникът я молеше да остане за вечеря, но тя категорично отказа. И тогава Валерий Петрович неохотно я пусна да си върви, като я напътстваше: „Да се надяваме на по-добро. Само те моля, Татяна! Умолявам те! Не се пъхай, където не трябва! И не предприемай нищо, без да си го съгласувала с мен.“
Пастрокът й изглеждаше бодър — както обикновено, когато Таня се обръщаше към него с някаква молба. Целият се бе стегнал, очите му блестяха. „Та аз направо му удължавам живота — мярна се в ума на Таня. — Какво би правил той без мен и моите поръчения! Съвсем би се вкиснал, горкият!“
Самата Таня, за разлика от полковника, се чувстваше уморена и разбита. Многочасовият разговор, който от време на време приличаше на разпит, съвсем я беше извадил от релсите.
Да се връща на работа вече нямаше никакъв смисъл. Да се прибере вкъщи значи да прекара вечерта в мъчителни размисли — кой и защо е откраднал документа. Татяна се замисли за секунда, а после изведнъж се усмихна широко. Не, слава богу, стигат й вече самотните, безцветни вечери!
Ще отиде при Макс!
Колко е хубаво, че вече има при кого да отиде!
На своите двайсет и седем години Таня смяташе, че може и да й се удава да изглежда като принцеса, само лошото е, че все едно принц няма да намери. Сега не съществуват принцове. Измрели са. Изчезнали са като вид. Останали са някъде там — в двайсети, по-скоро в деветнайсети век.
— Ти просто си прекалено придирчива — упрекваше я майка й. — Гледай да не прекалиш с глезотиите, че ще си останеш стара мома.
— Ох, мамо, остави ме! — махаше с ръце Таня. — По-добре да съм сама, отколкото с когото и да е.
Но от майка си така лесно не можеше да се отърве.
— Как можа да зарежеш Ванечка?! — укоряваше я Юлия Николаевна. — Толкова е праволинеен, толкова е пестелив…
— Имам алергия към пестеливите мъже! — отвръщаше Таня.
— Ами Том с какво не ти допадна? — въздишаше майка й.
— Богат, красив…
— … скучен — допълваше дъщерята.
— За теб всички са скучни! — избухваше Юлия Николаевна. — А годинките си летят! Времето не чака! Биологичният часовник тиктака.
— На мен нищо не ми тиктака — безгрижно отговаряше Таня.
Тя се стараеше да не взима присърце вайканията на мами, но въпреки всичко, след такъв разговор неминуемо й се разваляше настроението. Добре поне, че пастрокът й винаги я разбираше. Пък и я поддържаше, даже когато оставеше някой кавалер. Когато се раздели с Том единствено Валера го одобри. Съгласи се и че примерният, пестелив Ванечка хич не е за безгрижната Таня.
— Не се паникьосвай, Танюшка! — утешаваше я шишкото. — Всичко ще ти е наред!
— Е да, ама кога? — въздишаше тя. — Ето, мами ме плаши с биологичния часовник.
— Не я слушай — успокояваше я Валера. — Подходът на майка ти е от деветнайсети век, напълно е остарял. А ти си момиче от новото поколение. Самата ти все още не искаш да се омъжваш, нали?
Таня се замисляше.
— Де да знам… Сватба с воал май вече ми се ще… Ама да живея с глупак — не!
— Значи, живей си живота, а между другото си търси умен — обобщи Валерий Петрович.
И Таня с всички сили се опитваше. Живееше и се правеше, че прословутият биологичен часовник изобщо не я интересува. При това непрекъснато се оглеждаше да търси достоен кандидат. Но картината, уви, изглеждаше доста печално. Да вземе примерно колегите си. Шефът, красив и умен, отдавна и безвъзвратно е женен. Тьома Пастухов, дизайнерът, макар и талантлив, е такъв мързел, какъвто друг няма по света. Все пак можеш да го накараш да нарисува блестяща картина, но в живота… Да принудиш такъв да забие пирон или да закара колата на сервиз, ще бъде съвършено нереално. Копирайтърът Мишка Колпин е обратният случай, според Некрасов „работи до смърт“. Но отново според класика „пие до полусмърт“.
И така е с всички: някой е кошмарен, друг е глупав, а трети направо си е обратен…
„Гледай ти, странна работа — мислеше си Таня. — Уж съм момиче, практически без дефекти, ако разбира се, не се смята чалнатият ми характер. А мъжете наоколо са все някакви такива… Надупчени от молци, очукани от живота… Израждат ли се, какво става? Нима мами е права и трябва да сваля летвата?! Да се примиря и да избера нещо по-скромничко?!“
Но така не й се ще! Как може да делиш покрив, храна и легло с такъв, когото не уважаваш?!
И как изобщо да уважаваш мъжете! Ето, примерно ситуацията, в която изпадна преди месец. Късна нощ, по-скоро — към сутринта — три часа. Таня, тогава още с пеженцето, се връща от работа. След поредния щурм — без капчица сили!