— Дадено.
— А може ли на кредит? Че в момента нямам такива пари…
— Ти — викна Таня, — златното перо, водещият репортер на „Младежки вести“, да нямаш такива пари?! Три хиляди долара да нямаш?…
— „От стихове и рубла не спечелих“ — отвърна Полуянов с меланхоличен цитат от Маяковски.
И Татяна знаеше, че Димка не лъже. Има си хас наистина да има пари! Разбира се той печели много, но и харчи неимоверно. Ту за своя сметка ще води разследване за двойно убийство, ту в Америка ще отиде, за да разбере какво става със задигнати от библиотека древни ръкописи1…
В края на краищата двамата се разбраха, че Полуянов ще й изплаща договорената сума разсрочено — по триста зелени на месец. Така за по-малко от година ще й се издължи.
Стиснаха си ръцете и Димка заподскача от щастие. А за Таня главното беше, че пеженцето няма да отиде в чужди ръце. Макар Полуянов да беше от любителите на високи скорости, към самата кола щеше да се отнася грижовно — ще я чисти, мие и глези. При това й беше обещал, че ако на Таня й потрябва или си го поиска да го покара, ще й го дава веднага.
Сделката беше сключена през пролетта и сега Таня вече кръстосваше столицата с новото си малко джипче. Всичко й беше добро на количката — и пъргава, и изпълнителна, и покорна! Едно беше лошо — не можеше да й измисли собствено име. Да я нарече според цвета — „Небесна“, й се струваше префърцунено. Да я кръсти „Тойджи“, от тойота и джип, й звучеше екзотично, но й беше чуждо. „Четворка“ също не ставаше, защото извикваше съвършено излишни асоциации с колите родно производство…
… Ето и днес, сутринта на двайсет и първи юни 20хх година, Татяна през целия път до офиса с половин ухо слушаше радио и прехвърляше наум всевъзможни ласкави имена… „Джипара“? Грубо. „Гълъбицата“? Тъпо. „Джипунчо“? Дълго е. Тя дотолкова се увлече в тази игра, че пътуваше почти без да гледа. Вече беше опитен шофьор, можеше да кара съвсем машинално… Така Таня стигна като на автопилот от Новогиреево до офиса си на „Маяковка“. И потънала в мислите си, тя не забеляза, че още от къщи неотлъчно я следва микробус „Форд Транзит“ с тъмно предно стъкло.
В девет и четирийсет и пет, петнайсет минути преди началото на работния ден, Татяна вече влизаше в подземния гараж на рекламната агенция „Петата власт“. Охранителят, който дежуреше на паркинга, я посрещна с усмивка и комплимент:
— Много шик изглеждате, Татяна Валериевна!
— А, просто съм се наспала! — махна с ръка тя. Няма да вземе да му разказва я, че цяла вечер е висяла при козметичката и едва не се е задушила под маската от разноцветни глини. — Е, как върви животът? Нещо ново?
— Животът без вас, Татяна Валериевна, хич го няма — въздъхна гардът. Той с наслада разглеждаше краката й в прилепнал, модерен за този сезон, розов панталон. — А новини засега също няма. Още никой не е дошъл. Вие сте първата днес…
Таня кратко отвърна:
— Живея, за да работя!
Още веднъж се усмихна на охранителя и тръгна към асансьора като с удоволствие чувстваше, че той я изпраща със заинтересуван поглед. Между другото, не всички директори, о, далеч не всички, ги гледат с такива погледи!
… Агенция „Петата власт“ се помещаваше в симпатична двуетажна сграда. Макар да беше на повече от сто години, къщата изглеждаше като нова. Току-що беше свършил основният ремонт и още миришеше на боя.
По кънтящия бетонен коридор Таня стигна до асансьора и натисна копчето за повикване. Асансьорът пропя със звънчето си — тоест, тук съм, готов съм да ви возя където искате. Но вратите не се отваряха. За да влезеш, трябваше първо да оставиш отпечатък от показалеца си на скенера. Това беше нова система за безопасност и тя бе монтирана по инициатива на шефа на „Петата власт“ — Андрей Фьодорович Теплицин.
— Ето, на ти!
Макар че асансьорът нямаше душа, Таня също му се усмихна. Сложи показалеца си на скенера.
— Добре дошли! — с механичен глас отвърна асансьорът.
— Мерси — усмихна се Таня като влезе в кабината.
На Таня поначало не й харесваха подобни мерки за безопасност. Нали не работеше в ракетна база или в секретен институт! Но скоро свикна. Какво пък, така дори е удобно. Нито досаден ухажор ще ти цъфне в работата, нито загрижената мамичка, нито някой шизофреник, чалнат на тема реклама. Сега, след ремонта, които и да било посетители на агенцията, никога и по никакви причини — ако ще да са най-най-важните клиенти! — изобщо не се допускаха по-високо от първия етаж.
1
Историята е разказана в романа на Анна и Сергей Литвинови „Рецепта за идеална мечта“ — Б.р.