Сградата беше преобразувана така, че първият етаж да е само за посетители. Тук бяха приемната и три големи стаи за преговори, снабдени с всичко необходимо за многочасови заседания — листове, химикалки, минерална вода и кафе. А на втория етаж, където бяха работните кабинети, се допускаха само служители на агенцията. Таня вече бе успяла да оцени, че в това, освен грижа за безопасността и поверителността, съществува и важен психологически момент. За срещите с клиенти рекламните служители сякаш се спускаха някъде отгоре, от „небето“, и това действаше на приходящите респектиращо. Освен това, никой, освен избраните, не би видял „кухнята“ на агенцията — бюрата, отрупани с книжа, скиците на плакати по стените, неизмитите чаши и недоядената пирожка в бокса за почивка.
… Таня се възнесе с асансьора на втория етаж.
Покрай пустия коридор се редяха кабинетите. Първата врата беше на нейния отдел — творческия. Таня отново сложи показалеца си на скенера. Вратата изщрака и се отвори.
Както я предупреди гардът на паркинга, тя днес се оказа първата в офиса. Рекламистите бяха творчески личности, сутрин обичаха да поспят и по-често се случваше да закъснеят за работа, отколкото да дойдат навреме.
Посрещнаха я четири мълчаливи компютъра, четири бюра в пълен творчески безпорядък. Тук седяха двама копирайтъри и двама дизайнери — две творчески двойки, пряко подчинени на нея.
Таня прекоси работната стая и влезе в приемната на личната си секретарка Наташка. Веднага след малкото секретарско преддверие беше кабинетът на Таня. Тя бутна вратата. Вътре в отдела вратите не се заключваха нито електронно, нито дори с обикновен ключ.
В Таниния кабинет, толкова мил за нея, толкова близък, всичко си беше както винаги — пуснатите щори, бюрото, сейфът, много удобното кожено кресло. На бюрото стоеше неизмита чаша от кафе, защото в петък Таня бе останала до късно, секретарката Наташка по това време вече си беше отишла, а Таня я домързя да я измие. С една дума, кабинетът й изглеждаше точно така, както в онзи момент, когато го бе напуснала преди два дни.
Обаче… Обаче професионалист, например опитен разузнавач, какъвто беше Таниният пастрок Валерий Петрович, по неуловими промени в обстановката можеше да забележи, че през изминалите почивни дни някой е влизал тук.
Постепенно агенцията се изпълни с народ. Дойдоха дизайнерите и копирайтърите — Полина и Родик, Мишка и Артьом. Всеки от тях се чувстваше задължен да надникне в кабинета на Таня и да й каже „добро утро“. С традиционното си двайсетминутно закъснение нахълта задъханата секретарка Наташка. Стовари се до своето бюро и трескаво се зае да се гримира. Татяна прекъсна това увлекателно занимание като надникна и секретарката моментално придоби виновен вид. Таня не й се скара, просто студено каза:
— Наталия, бъди така добра, направи ми кафе! — после смекчи стоманените нотки в гласа си: — И ти можеш да пийнеш едно.
На бюрото на Татяна имаше списък с незабавни, спешни, неотложни задачи: „12:00 — презентация на проекта. Да се обадя на «Кока-кола», на ББДО…“ — и така нататък, до двайсет и втора точка. Започваше обичайният, делничен водовъртеж.
В Таниния кабинет влезе шефът. Както винаги без да чука. Таня се понадигна от креслото за поздрав. Босът, Андрей Фьодорович Теплицин, стисна подадената й ръка.
— Здравейте, Андрей Фьодорович.
— Здравейте, Татяна Валериевна.
Андрей Фьодорович беше опитен, умен и хитър. Татяна си даваше сметка, че около осемдесет процента от поръчките за агенцията ги набавяше именно той, генералният директор. Връзките му изглежда бяха безгранични. Допускан беше в много правителствени, парламентарни, банкови и нефтени кабинети. И нещо повече — беше свой в съответните сауни и ловни хижи. Това, че Андрей Фьодорович беше приближен на властта и парите, носеше сочни плодове и често работата на Таня над този или онзи проект започваше след като в кабинета й влезеше Теплицин и фалшиво небрежно подхвърлеше: „Намерих ви тука една поръчка…“.
Стойността на поръчката всеки път се оказваше минимум половин милион долара.
Андрей Фьодорович притежаваше още едно качество, което способстваше за кариерата му: той беше невероятно, умопомрачително красив. Изящни черти на лицето, ясни сини очи, волева брадичка, прав нос. При усмивка на бузите му се появяваха закачливи юношески трапчинки. Шефът се обличаше много шик, с грижливо обмислена скъпа небрежност. Днес той беше особено хубав. Без да иска Таня се полюбува на елегантните му кафяви обувки, на светлосинята му риза с червена вратовръзка и на стилния светъл костюм, явно марка „Етро“. Даа, шефът й умееше да се представи добре и май нямаше нито една жена на света, която да не обърне внимание на този ослепителен трийсет и седем годишен красавец. Самата Таня неведнъж си бе мислила: „Ами, ако той изведнъж… И аз с него… С една дума, какво да правя, ако той изведнъж прояви неслужебен интерес към мен?“. Впрочем, тези й мисли така и не можаха да бъдат проверени, защото Андрей Фьодорович се отнасяше към нея, както и към другите жени в агенцията, съвсем делово и по никакъв друг начин! При това не беше обратен, а такива прекалено много се навъдиха в творческите кръгове. Теплицин беше женен, обожаваше двете си малки дъщерички, ако пък имаше любовници, те се спотайваха толкова далеч от агенцията, че за похожденията му до ушите на подчинените му достигаха само далечни, смътни слухове.