— Не бива да се прави това!!! — викна в отговор на предложението й Андрей Фьодорович.
— А какво, според теб, бива? — с леден тон процеди през зъби Татяна, която не можеше да търпи някой да й повишава тон.
Теплицин започна на глас да изброява вариантите и излезе, че не бива нищо да се прави. Да се обърнат към милицията за такъв конфиденциален документ — не бива! Да се прибягва до бандитски услуги — още по-малко! И даже към частните детективи, по същите причини — съвсем не е желателно да се обръщат. Тогава Таня каза:
— Имам един човек, който може да ни помогне.
— Кой? — скептично попита Теплицин.
— Моят пастрок.
— Той Шерлок Холмс ли се казва? — все така иронично рече Андрей Фьодорович.
— Да.
Веждите на Теплицин учудено се вдигнаха.
— Тоест?
— Моят пастрок е Валерий Петрович Ходасевич.
— Кой е той?
— Полковник от федералната служба за безопасност. Аналитик, бивш таен агент. И абсолютно сигурен човек.
— Ндаа… За агента и полковника — вярвам. А можеш ли да гарантираш, че е абсолютно сигурен?
— Ами аз съм му любимата заварена дъщеря. Като дъщеря, но по-близка. Той ще направи всичко за мен.
Ще не ще, Теплицин се съгласи. Че какво друго му оставаше, свои предложения той нямаше. И тогава Татяна обяви в отдела, че заминава по спешна служебна задача, заръча на Мишка Колпин и на Андрей Пастухов сами да проведат презентацията на проекта, а на Наташка — да прехвърля всички важни обаждания на мобилния й. Подчинените не можеха да скрият учудването си от поведението на своята началничка. Полина и Родик — творческата двойка, се пулеха в развълнуваната си шефка. Втората двойка, Тьома и Миша, се споглеждаха, а секретарката Наташка даже беше изплезила връхчето на езика си, така я бе завладяло любопитството…
„А един от тях — мярна се в главата на Татяна неканена мисъл — е крадец! Или още по-лошо — подставено лице!“. Тя бързо прогони неприятното, прилично на киселини в стомаха, чувство на подозрителност и се спусна в галоп към паркинга.
… Валерий Петрович се учуди и зарадва на неочакваната визита на заварената си дъщеря. Учудването той се постара да скрие, а виж — радостта не сметна за необходимо да я маскира.
— Тъкмо за обяд — избоботи той, целувайки Татяна по двете бузи. — Хайде, да те поохраня малко.
— Ох, Валерочка — махна тя с ръка, — ама аз още хич не съм гладна.
Ходасевич обикновено се будеше в ранни зори и обядваше с отдавна въведена стриктност точно на обяд.
— Да, ама имам език по старомосковски и пиле по каталонски.
— Ммм… Звучи изискано.
— Хайде тогава, да вървим да хапнем заедно.
— Все забравям да те питам къде си се научил толкова добре да готвиш?
— Нали знаеш, че майка ти никога не е обичала да кулинарства. Така че просто нямах избор.
— И въпреки това… За да готви така човек, се изисква особен талант.
— Ми аз го имам!
— И още повече практика. Стажуване в някой луксозен ресторант.
— Имам го.
— Как така? — учуди се Таня. — От къде на къде?
— Нали четири години бях готвач в посолство.
Татяна опули очи.
— Никога не си ми казвал! В какво посолство?
— В една чужда столица.
— В коя?
— Е, какво значение има…
— В наше посолство ли? В съветско?
— Не — поклати глава Валерий Петрович. — На друга държава. На чужда държава.
— В коя? Къде? Хайде кажи ми! — не го оставяше на мира Таня. — Какво си правил там? Моля ти се, Валерочка, миличък!
Тя беше готова да забрави собствените си неприятности, но да разбере поне нещичко за секретната служба на полковник Ходасевич.
— Не мога, миличка — разпери ръце той. — Грифът „Строго секретно“ още не е свален от делото. Щом мине срокът на давност, непременно ще ти разкажа.
— А кога ще е това?
— След седемдесет и осем години.