— И фамилното име на депутата споменава ли се там?
Таня кимна с недоволна гримаса:
— Да, и всички други данни.
— Много неразумно — поклати глава Валерий Петрович.
— Нали е документ за вътрешно ползване!
— Бил е, Таня, бил е.
— Мислиш, че положението е много лошо ли? — прехапа устната си тя.
— Сама помисли. Някой си Хикс държи този документ. Щом вече е в ръцете му, значи вече може да добие гласност.
— И какво да правим сега?
— Тук малко липсва логика… — замислено каза Валерий Петрович.
Пурата вече догаряше в дебелите му пръсти, като обвиваше цялата му фигура с дим.
— Тоест?
— Ето, гледай. Да допуснем, че някой си Хикс — човек или организация — работи срещу нашия депутат Брячихин. Той, този Хикс, естествено е заинтересован от секретните сведения, които характеризират възможностите, силите и слабостите на депутата. Сведенията ги има във вашия документ… Засега това е пълна аналогия със секретен доклад за състоянието на дадена страна, от която се интересуват шпионите на друга… Така ли е?
— Да допуснем.
— Но ако в ръцете на шпионина попадне подобен доклад — продължаваше разсъжденията си полковник Ходасевич, — какво обикновено прави той?
Валерий Петрович втренчено изгледа Татяна.
Тя сви рамене. Не разбираше накъде бие.
— Снима доклада на микрофилм, а после го връща на мястото му… Защо ли?
Таня не отговори, само с досада забарабани по масата.
— Първо, за да не разобличат агента, който работи за противника. Второ, неприятелят, в дадения случай това е вашият Брячихин, да не разбере, че противникът му всъщност знае всичко за него…
Ходасевич остави угарката да догори в пепелника.
— Във вашия случай всичко е наопаки — заяви той. — Извършено е демонстративно. Документът просто е бил откраднат.
— Може би — с лека язвителност възрази Таня — нашият шпионин е непрофесионалист? И съвсем случайно не е носел микрофотокамера?
— А ксерокс имате ли в отдела си? — присви очи полковникът.
— Имаме — Таня сведе очи.
— Ето ти го отговорът.
— А може би… — заспори тя, разбирайки впрочем, че спорът вече е изгубен от нея, обаче природният инат не й позволяваше никога да отстъпва в борбата и продължаваше да се сражава дори в най-безнадеждната ситуация. — Може би нашият шпионин не е знаел, че имаме ксерокс? Или не е умеел да работи на него?
— А може би е изобщо някой слабоумен сляпо-глухоням — саркастично каза Ходасевич и Таня се примири.
— Но тогава какво значи всичко това? — възкликна тя.
— Възможно е демонстративното изчезване на документа да означава, че искат да натопят някого…
— Да натопят? — подскочи Таня. — Кого конкретно?
— Трудно е да се каже. Може би агенцията ви като цяло. Може би твоя бос Теплицин. А може и лично теб.
Московският ресторант „Венеция“ беше съвсем нов и бе разположен много неудобно — отстрани на третото околовръстно шосе, така че засега нямаше кой знае каква клиентела.
Във вестибюла, под псевдоколоните, скучаеха десетина сервитьори с перуки и камизоли, а клиенти имаше само двама.
Единият беше към петдесетте, другият — сигурно на около трийсет, и двамата безупречно облечени и подстригани. Те седяха на една маса в ъгъла и тихо си приказваха. Пиеха червено вино и ядяха месо по неаполитански.
— Е, поздравявам те — каза по-младият. — Работата потръгна.
Събеседникът му небрежно кимна:
— Знам. Вече видях.
— Е, и как ти се стори? — с мазен глас попита младият.
Възрастният изкриви уста:
— Ще видим нататък как ще е…
Младият отмести чинията си, впи в събеседника си внимателен поглед и претенциозно попита:
— Какво искаш да кажеш?
Възрастният не се смути. Спокойно издържа погледа му и отвърна:
— Ами това, че засега твоята идея не ме впечатлява. — И твърдо отсече: — Дребнаво, банално, скучно.
— Но това е само началото — сви рамене младият. — Както се казва, само загрявката. Първата обиколка. А после вече всичко ще тръгне по-бързо. Колкото по-висока е скоростта, толкова по-силни са усещанията.
— Колкото по-нататък, толкова по-добре, казваш, а? — кисело отвърна по-възрастният. — Пък аз мисля, че ударно трябваше да бъде именно началото. Хватката. Мълниеносният старт.