— Тук не си прав — твърдо каза младият. — Не може да слагаш всички под един знаменател! Ние имаме други подходи. И задачата ни е друга. Така че началото е съвсем нормално. Всичко върви по план, по учебник. А после така ще се завърти, че пръстите си ще оближеш.
— Ти предварително не се радвай — спря го възрастният. — Според мен не си даваш сметка с кого си имаш работа. Това са умни, хитри хора, с големи връзки. Затова бъди крайно предпазлив. Разбра ли? Крайно!
— Разбирам аз! — с досада отвърна младият. — Споко! Нещата са под контрол и всичко ще бъде окей! Тепърва ще им покажем звезди посред бял ден! И ние самите ще получим удовлетворение!
Той отново придърпа чинията си и започна бързо да яде изстиващото месо по неаполитански.
Таня
Понеделник, през деня
Таня поиска чай. Пилето по каталонски се оказа доста пикантно. Но й се пиеше чай не само заради това. Сега, по наистина загрижената реакция на пастрока си, тя най-сетне осъзна цялата сериозност на случилото се и цялата неприятност на своето собствено положение. Трябваше й таймаут, за да помисли и да асимилира… Валера сложи чая, след това отиде в стаята и се върна в кухнята с голям кожен тефтер.
— Да разгледаме детайлите — предложи той като се настани върху възглавниците в кухненския ъгъл.
— Както кажеш — смирено отвърна Татяна.
— Да започнем с прозореца в твоя кабинет — пастрокът й сложи на носа си големите очила и отвори тефтера. Втренчено погледна Таня над очилата. — Сега е лято. Възможно е преди излизане да не е затворен.
— Не, не, какво говориш! Винаги го затварям, преди да изляза. При това там има сигнализация. Ако не го затвориш, сирената ще пищи, веднага ще дотичат от охраната.
— Добре… — Валерий Петрович си отбеляза нещо в тефтера. — Сега вратите. Как се затварят?
— Нали ти разправях, имаме най-новата охранителна система. Някаква американска. Можеш да влезеш само с отпечатък на пръста си. Не мисля, че тази система може да се повреди. Или да се прекъсне.
— Добре… — още едно отбелязване. — Ами със самия сейф как стои работата?
— Сейфът е някакъв нов, малък. Също е вносен. Освен ключа има и код, но аз… — Таня горчиво въздъхна. — Не го използвах. Страхувах се да не го забравя или да го объркам. И без това в главата ми е пълна каша от кодове: пин код за кредитната карта, пин код за джиесема… И реших, че и кодът на сейфа ще ми дойде в повече…
— Ами ключът?
— Носех го на връзката си с другите ключове — от колата, от къщи…
— Къде ти стоят ключовете в работно време?
— В чантата. Никога не ги изваждам.
— А самата чанта?
— На бюрото ми — Таня сви рамене. — Или пък на стола. Или на перваза на прозореца. Изобщо, може да бъде къде ли не в пределите на моя кабинет.
— А у кого е резервният ключ от сейфа?
— Той е само един и е у мен.
— Не може да бъде — твърдо каза пастрокът й и я погледна над очилата си. — Винаги има резервен ключ.
Таня усети металически нотки в гласа му и вътрешно настръхна, като си представи колко зле са се чувствали онези хора, които полковник Ходасевич е разпитвал истински. Той изпитателно я гледаше.
— Казваш, че е имало резервен? — повтори объркано тя и извърна поглед. — Не зная… Не зная къде се пази този ключ.
За секунда я обхвана страх, точно като в детството й, сякаш е направила някоя беля в училище, получила е двойка или забележка от учителката и сега върви към къщи и потръпва, че Валерочка ще разбере и ще й се кара. Валерочка… Тя никога, дори в най-ранното си детство не го бе наричала татко и знаеше, че той не й е баща. Но Валера никога не й се караше. Никога. Майка й се караше и я наказваше. А Валерочка — не. Обаче независимо от това, Таня винаги се страхуваше не от майка си, а именно от него, когато сбъркаше нещо. Ето и сега тя нервно облиза устните си.
— Чаят вече е готов — каза тя.
В сравнение с детството, Таня умело се бе научила да скрива страха си и да владее емоциите си. И да променя посоката на разговора.
Тя наля от ароматния „Липтън“ в чашите.
— Има от маминия конфитюр, от цариградско грозде — предложи полковникът.
— Маминият, от цариградско грозде? — направи гримаса Таня. — Не искам. А бонбони нямаш ли?
— Не държа такива неща.
— Пак ли отслабваш?
— Опитвам се — той разпери ръце.
— Според мен, не ти се удава много — жестоко отбеляза тя.