Валерий Петрович пиеше чай в кухнята си и гледаше новините в девет часа. Звънна джиесемът му. Ходасевич въздъхна, изключи звука на телевизора и натисна зеленото копче. Чу развълнувания глас на Таня:
— Те бяха тук!
— Кои?
— Онези бандити. Уж братя Воронцови!
Пастрокът й не можеше да скрие загрижеността си:
— Ти добре ли си, Танюшка?
— Да. Намерих си защитници тук! — по гласа й се усещаше, че тя се усмихва. Май имаше някой до нея. Някой, който й е приятен.
— Защо са идвали?
— Не успях да говоря с тях… — подсмихна се тя.
— Но ти наистина си добре, нали? — тревожно попита полковникът.
— Наистина, наистина съм добре! Сега съм под усилена охрана — радостно каза тя. А после усмивката й помръкна и в гласа й се усети загриженост. — Според мен тази двойка, баща и син, са решили да минат в настъпление. Така че бъди предпазлив, Валерочка. Пази се!
— Ще те взема от болницата. Още сега — твърдо каза той.
— Недей! — не по-малко твърдо рече Таня. — Тук има кой да се грижи за мен. А утре ме изписват.
— Сигурна ли си, че не ти трябва моята помощ?
— Днес не. Сигурна съм. Може би утре, за да ме заведеш вкъщи. Но още по-добре ще е да не е вкъщи, а на някакво безопасно място.
— Можеш да ми се обадиш на джиесема по всяко време.
— Добре. Чао. Целувам те.
Последните си фрази Валерий Петрович каза, гледайки през прозореца.
През прозореца на жилището му на първия етаж на тихата „Селскохозяйствена“ улица се виждаше дворът — хубав и зелен. Важно премина сив котарак. Плющеше простряното на площадката пране.
Ходасевич се вгледа. Дааа… Ето ги май и тях. Една от паркираните в двора коли не му е позната. Не е на никого от съседите. По-рано не я е виждал. Новичък нисан. Стъклата са затъмнени. Прозорците са плътно затворени. Но вътре явно има някой — моторът работи, значи е включен климатик.
Валерий Петрович се зарадва, че е успял бързо да ги открие. Пък и те не се маскират кой знае колко. Смятат го за лесна плячка? „А, ще видим дали е така“ — промърмори си той.
Ходасевич влезе в голямата стая. Прозорците и са откъм противоположната страна на блока. Той внимателно се вгледа навън, без да се доближава плътно до стъклото. Край блока, откакто той живееше в него, беше израснала истинска гора — тополи и брези, отдавна посадени от живущите тук, някак без ред, сега станали по-високи от покрива. Навън е тихо, само вятърът шуми в короните на дърветата и никаква следа от човешко присъствие. Привечер неспирно пеят птиците. Ако имаше някой наоколо, чуруликането им щеше да бъде съвсем друго — тревожно.
„Дилетанти“ — подсмихна се Ходасевич. Работата е ясна — наблюдението не е организирано лично от Птушко-старши. Даже той, от седемнайсет години останал извън оперативната работа, не би допуснал подобна немарливост.
Валерий Петрович отиде в коридора. Извади от вградения гардероб куфарче с инструменти. Взе оттам отвертка. Върна се в стаята, отвори прозореца. Пътят навън бе преграден с решетка. Ходасевич започна от един винт. Отвинти го. После — втория. Докато се оправи с него, целият плувна в пот. Върна се в кухнята. Взе си цигари, пари, паспорта, ключовете. Включи радиото на най-силното. Между другото погледна и през прозореца — затъмненият нисан си стоеше на предишното място, недалеч от входа.
Валерий Петрович се върна в стаята. С третия винт се справи по-бързо, сигурно вече опитът си казваше думата. Но повече не се налагаше да използва новопридобитите си способности — решетката поддаде. Сега тя беше закрепена само в горната си част. Полковникът се качи на перваза, отмести решетката и се провря оттам. Първият етаж беше високичък. Без да се замисля, Ходасевич скочи. Двайсет и шестте скока с парашут, макар и преди трийсет години, изиграха ролята си. Той се приземи меко и безшумно. Май никой не го бе забелязал. Полковникът се вдигна на пръсти, горе-долу пооправи решетката и притвори прозореца.
След десет минути той вече влизаше в метрото. „Опашка“ след себе си нямаше. Но въпреки това той непрекъснато проверяваше дали някой не го следи, а веднъж рязко смени маршрута си, като неочаквано скочи във вагона, който вече затваряше врати.
След час и половина Ходасевич отключваше нелегалната квартира. Той беше предвидил, че събитията може да се развият по неблагоприятен начин и предварително бе поискал от Олег Николаевич ключовете.