Таня
В същото това време
Бяха седнали „официално“ — Таня на своето легло, а Кирил Евгениевич — на стол. Много й се искаше той да се премести до нея и ласкаво да покрие с дланта си нейната ръка, а тя да се сгуши на рамото му…
Един поглед на доктора беше достатъчен, за да разбере — на него също му се ще да отхвърли всички условности и официалности, да я прегърне и да зарови лице в косите й…
Само че… дали трябва да се бърза толкова? Всъщност тя още не го познава както трябва.
— Имам към теб една молба… — започна Таня. — Но искам да ме разбереш правилно…
— Цял съм в слух! — кимна Кирил.
— Нощем се страхувам да оставам сама.
— Заради тези двамата идиоти ли?
Таня кимна.
— Те ли те пребиха?
Отново кимане. Очите й се напълниха със сълзи.
— Няма да се отдалеча от теб и на крачка! — увери я Кирил. — Ако искаш, ще останем тук, ако не — можем да отидем в моя кабинет. Надявам се, че с мен няма да се страхуваш от никого — той се усмихна и самоиронично добави: — И от мен няма да се страхуваш!
Валерий Петрович
Понеделник, вечерта
Когато се стъмни, Ходасевич все пак излезе от нелегалната квартира. Първо, за да се огледа и набележи пътищата за възможно отстъпление. И второ, за да си купи продукти за вечеря и закуска, главно — чай и кафе. И най-главното — да се обади от уличния телефон на бойната си другарка от младините, работеща понастоящем във вестник „Куриер“.
— Здравей, Леночка, слънце за душата ми! — поздрави той четиридесет и пет годишната делова жена и веднага мина към същината: — Имам много малко време и много важна работа.
— Аз вече свикнах, че ми се обаждаш само по работа!… — печално въздъхна тя. — Слушам те, Валерочка.
— Моля те, уреди ми среща с Анжела Манукян. Много е спешно.
— Анжела Манукян? Коя е тя? — изуми се Леночка, много истински.
— Тя е твоят източник — търпеливо каза Ходасевич. — Чрез тази жена ти си получила документа, който компрометира депутата Брячихин. Онзи същият, който бе откраднат от сейфа на заварената ми дъщеря.
На другия край на жицата се възцари тишина — явно събеседничката му решаваше каква линия на защита да избере. Може би да отрича всичко? Или пък обратното, да си признае всичко?
— Валерочка, кой ти е казал такова нещо? — предпазливо попита Леночка.
— Ти самата.
Чу се лек кикот, а после Лена каза:
— Ндаа, правилно пишеше на съветските плакати: „В пияно състояние е лесно да прегърнеш класовия враг“. Какво само няма да изтърсиш! И ти си повярвал?!
— На мен Манукян ми трябва по съвсем друга работа — побърза да я увери Ходасевич. — Тя няма нищо общо с онзи документ.
— Да, бе, веднага ме убеди… — измърмори журналистката, като печелеше време.
— Е, добре, да го кажем така — почти няма!
— Ако обещаеш да не казваш на Анжела, че знаеш за нашето сътрудничество с нея… — предпазливо започна Лена.
— Обещавам! — прекъсна я Ходасевич. — Тържествено обещавам и пламенно се заклевам!
— Е, добре… — неуверено каза Леночка. — Ще видя какво мога да направя…
— Не „ще видя“, а ще го направиш още сега! Незабавно!
— Вече разбирам — въздъхна Лена — защо ти, Валерочка, така си и остана неженен…
— Е, и защо? — усмихна се той.
Ходасевич усети, че е победил! Молбата му е приета и Леночка наистина ще направи всичко, което зависи от нея, за да му уреди среща с Манукян!
— Ти си груб. Рязък. Нетърпим. С една дума, истински мерзавец! — въздъхна тя.
— С мен не можеш да се свържеш — прекъсна я полковникът. — Аз ще ти се обадя точно след половин час.
… След половин час, излизайки от гастронома с пакети в ръце, Ходасевич отново се обади на Елена.
— Записвай, изверг такъв! — въздъхна Леночка и продиктува един телефонен номер. — Това е джиесемът на Анжела Манукян и тя ще чака обаждането ти в следващия половин час.
— Как си ме представила?
— Като такъв, какъвто си. Пенсиониран полковник от Федералната служба за безопасност.
— Благодаря! — сърдечно произнесе Валерий Петрович. — Много съм ти задължен! От мен имаш вечеря в ресторант!
— Не искам да те виждам, негоднико! — отново въздъхна Леночка и затвори.
Валерий Петрович се усмихна и набра номера на Анжела.