Белцер утвърдително кимна.
— Погребал се е жив.
— Какво?! — чу се да пита Дани.
Адвокатът отново кимна.
— Но… как го е направил?
Белцер озадачено поклати глава. После се намръщи и се опита да обясни.
— Според полицията е купил всичко необходимо от магазин за строителни материали. После си е построил стаичка, в която се е зазидал.
Дани не можеше да повярва.
— Но защо? Защо се е самоубил точно така? За тая работа си има пистолети. Мостове. Хапчета!
Белцер почти тъжно поклати глава.
— Явно е бил луд.
„Няма майтап“ — помисли си Дани.
— Разбира се, че е бил луд, обаче… искам да кажа, какво го е накарало да постъпи така? Даже побърканите си имат причини за нещата, които вършат. Просто са шантави причини.
Белцер махна с ръка в жест, който едновременно изразяваше безпомощност и безразличие.
— Убеден съм, че сте прав.
Дани кимна и прокара пръсти през косата си. Накрая си наложи да се върне към деловата част.
— Добре, значи господин Терио си остава загадка. Но защо аз? Искам да кажа, ясно ми е защо се интересувате от тази кампания срещу вашия клиент, но… защо не отидохте във „Фелнър Асошиейтс“? — Преди адвокатът да успее да отговори, Дани продължи: — Не ме разбирайте грешно, поласкан съм. Просто… Те са цяла организация. Аз съм сам. Не разполагам с техните средства.
Не му се щеше да го каже, ала беше толкова очевидно, че не можеше да го избегне. Той работеше като частен детектив само от време на време, при това нямаше разрешително, докато „Фелнър Асошиейтс“ имаха десетина представителства в пет-шест страни и сто и двадесет души персонал, сред които бивш заместник-директор на ЦРУ. Фирмата бе абонирана за стотина бази данни и в архива й се съхраняваха имената и телефонните номера на специалисти по всичко: от „съмнителни документи“ до криминалистика. Затова въпросът „Защо аз?“ в никакъв случай не беше неоснователен.
— Всъщност вие самият сте работил за господин Зебек — сниши глас Белцер.
Дани се изненада.
— Нима?
Адвокатът кимна с глава.
— Да… Струва ми се, че това се нарича „подизпълнител“. Помогнал сте за изпълнението на една задача, възложена на „Фелнър“ от холдингова компания на господин Зебек.
Дани поклати глава.
— Припомнете ми.
— „Системи ди Павоне“.
Младежът се замисли. Беше вършил доста работа за „Фелнър“, но на такова ниско равнище, че понякога дори не му съобщаваха името на клиента. „Системи ди Павоне“ не му говореше нищо, ала кой знае защо не му се струваше учтиво да го каже.
— Ахааа.
— Господин Зебек има тесни… как да се изразя? „Делови отношения“ с „Фелнър“. Главно сливания и купуване на компании. Но въпросът с Терио е различен. Това е лична атака. — Белцер замълча, за да се увери, че Дани е разбрал, и продължи: — Затова не е необходимо да замесваме „Фелнър“. Искаме да отделим разследването на Терио от другата ни работа — като в същото време всичко си остава… за вътрешна употреба, така да се каже.
Дани кимна с глава. Виждаше логиката. После се размърда на мястото си и се наведе напред. Трябваше да повдигне въпроса за хонорара, което беше малко деликатен момент. „Фелнър“ му плащаха двадесет и пет долара на час, но го облагаха с данък върху два пъти по-голяма сума. Затова може би трябваше да поиска тридесет и пет. Или даже петдесет (стига да не се смутеше).
По аудиосистемата на летището съобщиха нещо и Белцер си погледна часовника.
— Кога излита самолетът ви? — попита Дани.
Адвокатът леко вирна брадичка.
— Когато аз поискам.
След секунда осмисляне Дани се чу да казва:
— Ами сигурно ще мога да помогна, но… ако малко по-подробно обясните какво искате.
— Кристиан Терио — сприхаво повтори Белцер. — Съвсем просто е. Кой е той? Какво се е опитвал да направи?
— Нали казахте, че бил професор.
— Работел е във Факултета по философия и религиознание в университета „Джордж Мейсън“ — поясни адвокатът. — Напълно непонятно е защо човек с такава професия се е опитвал да злепостави господин Зебек. Затова искаме да научим малко повече за приятелите и колегите му — за близките му, за хората, с които е кореспондирал, ако има такива. Може някой да го е използвал за посредник или да са му плащали за това, което е вършил.
— А именно?