— Да оклевети клиента ми.
— Може ли да прочета материалите? — попита Дани. — Навярно няма да е излишно.
Белцер се замисли.
— Знаете ли италиански?
Дани поклати глава и адвокатът сви рамене.
— Е, навярно можем да ви ги преведем, въпреки че всъщност… не съм сигурен дали ще ви помогнат. — Той замълча за миг и превключи на скорост. — Особено ни интересуват документи — на хартия, компютър, няма значение. Възможно е да установим интересни неща — връзки с господин Зебек — които да останат незабележими за вас.
— Неща, които са важни за вашия клиент.
Белцер отново разтвори длани като страници на книга.
— Точно така. Колкото повече документи открием, толкова по-добре. Освен това искаме да направите цялостно разследване на господин Терио. Колкото може по-подробно.
— Проверка на финансовото състояние?
Адвокатът кимна с глава.
— Да, като имате предвид, че той е бил университетски преподавател, а не нигерийски диктатор. Проверката на финансовото състояние може да ни покаже кой му е плащал.
Дани се прокашля.
— Не виждам някакви проблеми, въпреки че трябва да съм наясно с какъв бюджет разполагате.
Белцер махна с ръка.
— Бюджетът е… отворен. Ще изплатим всичките ви разходи — включително хонорара ви, който е… колко? Сто долара на час?
Дани се опита да запази хладнокръвие. Той беше събирал кураж да поиска тридесет и пет, четиридесет кинта, докато Белцер сам му предлагаше стотак! Младежът дълбоко си пое дъх.
— Става — успя да отвърне той.
Адвокатът се ухили.
— Знам, че сте художник, господин Крей…
— Дан.
— … и че още сте в началото. Нямам нищо против да ви помогна, стига да са защитени интересите на клиента ми.
— Разбира се.
— И чувам страхотни неща за вас.
— Нима? — Това се стори на Дани толкова невероятно, че не успя да сподави нервния си смях.
— Да — настоя Белцер. — Видях ваша творба — алуминиева скулптура, много добра. И разбрах, че имате нещо във фабриката „Торпидо“. Не съм го видял, но четох, че сте спечелил конкурс.
Дани беше поласкан и мъничко смутен. Очевидно самият Белцер разбираше от разследване.
— Когато всичко това свърши — продължи адвокатът, — може да разгледам творбите ви.
— Всъщност ми предстои изложба — отвърна Дани. — През октомври — в „Ниън Гелъри“.
— Фантастично. Не разбирам много от изкуство, но имам някои произведения, така че кой знае… — С тези думи Белцер му подаде плик с емблемата на „Адмиралс Клъб“. — Авансът ви — поясни, той. — Вътре има пет хиляди за начало — за работата и разходите. Ако водите счетоводство, ще ви изплатим всичко.
Това бе първият аванс на Дани. Обикновено трябваше да чака два месеца, докато „Фелнър“ обработеха работното време и разходите му. Толкова много пари накуп…
— Ами…
— Просто направете каквото е нужно — каза Белцер.
После се изправи с помощта на бастуна си и извади визитна картичка от вътрешния джоб на сакото си, на която имаше само телефонен номер.
— Това е мобифонът ми — поясни адвокатът. — Обадете ми се, когато откриете нещо. — После се обърна, леко махна през рамо, заби бастуна си в дебелия килим и се отдалечи.
Дани остана сам с визитката в ръка. „Сто долара на час, осем часа на ден, пет дни седмично… Какво стана с момчетата с фъстъците, печени с мед?“ — помисли си той.
Огледа се наоколо. Нямаше ги.
„Четири бона седмично, шестнайсет на месец…“ Едва когато се качи в метрото, допусна до съзнанието си глождещия го въпрос: „Що за адвокат с телохранители?“.
4.
Сънуваше и го знаеше. И все пак…
Стоеше на скала на океанския бряг. Виеше му се свят. Държеше визитката на Белцер, но не можеше да я прочете. Колкото и да се съсредоточаваше, цифрите се размекваха и размазваха, после се превръщаха в букви, които от своя страна се превръщаха в други букви.
Телефонът до леглото започна да звъни и го събуди. Не искаше да отговори. Искаше да прочете визитката. Трябваше да прочете визитката. Ала ръката му се подчини на рефлекса, пресегна се и затърси слушалката. Дани сънено я доближи до ухото си.
— Честит рожден ден, сине! — Кънтящият глас на баща му.
Измърмори в отговор нещо непонятно и се надигна на лакът, като премигваше често.