— Опитах се да го накарам да почака, обаче нали го знаеш какъв е — включи се майка му.
— Здрасти, мамо. Татко. — Той се прозя и разтърка очи. Обаждаха се от вилата в Мейн, която беше построил дядо му.
— Седем и половина е — със смесица от престорена изненада и невинност каза баща му. — Всички са станали в седем и половина! Това е най-важният ден на света!
— Честит рожден ден, Дани! — изгука майка му. — И се извинявам, че те събудихме.
— Ще си проспиш младостта — заяви баща му.
Дани се подсмихна.
— Няма нищо, и без това сънувах кошмар.
— Мисля, че баща ти трябва да се научи да зачита режима ти — настоя майка му. — Художниците имат друго време за работа и почивка. Поне аз така го разбирам.
Баща му изсумтя.
— Сериозно, Франк!
Както обикновено, вместо да разговарят с него, родителите му повече се дърлеха помежду си с присъщото си добродушие. Взаимната им любов беше за него като непоклатима скала. Той бе най-малкият от трима братя и по-сговорчив от другите. За разлика от Кевин и Шон, Дани обичаше шегите на баща си и обикновено не му оставаше длъжен.
— Какъв кошмар сънува? — попита баща му. — Както обикновено, че си на трийсет…
— Ей!
— … и нямаш работа ли?
— Още съм на двайсет и шест!
Старецът весело изсвири с уста.
— Франк! Днес е рожденият му ден.
— Извинявай. Двайсет и шест годишен — замислено рече баща му. — Най-доброто образование, което може да се купи с пари…
— Франк.
Дани стана от леглото, помъкна телефона със себе си и отиде в кухнята.
— Всъщност имам добра новина: предстои ми изложба — отвърна той. — През октомври. В „Ниън Гелъри“.
— Наистина ли? — изведнъж стана сериозен баща му.
— Голяма работа е — сподели Дани, докато пълнеше електрическия чайник с вода.
— О, Дани!
Направи кафе, докато майка му дуднеше, че бил истински гений и всички знаели, че е „само въпрос на време…“. Накрая баща му не успя да изтърпи и промени темата:
— Връщаме се в старата родина, ние с майка ти!
— Какво?
— Отиваме си у дома, сине — за дванайсет денонощия, Дъблин, Уотърфорд, Кери и Корк. Страхотно ще си прекараме.
Дани се засмя. „Старата родина“. Доколкото знаеше, от сто години никой от семейството му не бе стъпвал в Ирландия.
Преди да отиде на работа, Кейли му беше приготвила специална закуска и Дани седна на масата, докато родителите му разказваха за пътуването. Кейли бе вегетарианка като него, въпреки че ядяха млечни продукти и в редки случаи — риба. В чинията имаше пушена сьомга и крема сирене, заобиколени с лук, нарязан на толкова тънки шайби, че чак бяха прозрачни. В тостера чакаше хлебче с маково семе. Той се пресегна, натисна лостчето и се загледа в нажежаващия се до оранжево реотан.
На солницата беше подпряна честитка за рождения му ден. Мече на кремав фон, което се готвеше да духне свещички на празнична торта. Дани разтвори картичката и прочете ръкописното поздравление: „Честит рожден ден, скъпи! К.“.
Водата в чайника кипна и той напълни чашата си, върху която бе поставен пластмасов конус с хартиен филтър, докато търпеливо слушаше монолога на баща си за Кейли. (Как се прехвърли от Дъблин на Кейли, зачуди се Дани.)
— Страхотно момиче е тя — казваше баща му, — но скоро ще се събуди и ще разбере, че човекът, с когото живее, не е джентълмен…
— „Джентълмен“ ли? В кой век сме, татко?
Баща му изсумтя.
— Ей! — сепна се той. — Имаме подарък за теб, обаче майка ти не го прати навреме.
— Надявах се, че може да наминеш, макар и за събота и неделя. Татко ти мисли да си купи нова яхта, та има нужда от съвета ти.
Баща му подсвирна с уста.
— Ще ти хареса, сине! Бърза е!
— Прекалено бърза, ако питаш мен! — възкликна майка му. — Така или иначе, скъпи, сигурна съм, че си имаш работа. Но честит рожден ден!
— Благодаря.
Хлебчето в тостера се изпече.
— Обичаме те.
— И аз ви обичам.
В десет часа Дани седеше на кухненската маса с лаптопа си и вече цял час сърфираше из мрежата. Първо отиде в уебсайта на университета „Джордж Мейсън“, където откри адреса, телефонния номер, имейла и факса на Терио. Факултетът по философия и религиознание имаше собствена страница с биографични бележки за всеки преподавател. Според сайта Терио завършил Джорджтаун през 1978 г. След дванадесет години защитил докторска дисертация в университета „Джон Хопкинс“. („Защо толкова късно?“ — зачуди се Дани.) Оттам отишъл да преподава в Бостънския университет и накрая се прехвърлил в „Джордж Мейсън“. През последните десет години публикувал десетина статии в сериозни списания, а през 1995 г. издал книга, озаглавена „Сияйната гробница: отшелничество и екстаз в ранното християнство“.