Вместо това намери „Свържи ме!“ — място, където за тридесет долара на час можеше да си устрои малък офис, да провери имейла си, да посърфира из мрежата и да се обади на когото поиска — не че искаше да разговаря конкретно с някого (или по-точно — не искаше да разговаря с никого от тези, които все още му говореха).
Младеж с черни дрехи го заведе до една от кабинките и го остави сам. Дани поседя малко, втренчил поглед в емблемата на „Дел“ на монитора, като се чудеше какъв смисъл има. Това беше краят. Бяха мъртви всички, които знаеха нещо за Зебек. Освен него. „А аз не се чувствам много добре“ — пошегува се със себе си той.
И все пак спокойно можеше да го напише на хартия. Да остави документ за случилото се и да го разпространи. Копие до Кейли (в случай че не я види), до братята му Кев и Шон, до шейх Мунир (сигурно можеше да му прати писмо до поискване в Юзелюрт) и до местните ченгета, които разследваха убийството на Пател. Навярно нямаше да има никаква полза. Какво пък, по дяволите!
Затова отвори празна страница в Уърд и започна да пише нещо като доклад, който започваше с думите: „В случай че умра, трябва да знаете…“.
След час беше написал на пет страници всичко, започвайки с обаждането на Зебек и срещата на летището, после за списъка с разговорите, който бе получил, и издирването на компютъра на Терио в рамките на опита за неутрализиране на предполагаемата „клеветническа кампания“ срещу Зебек. Изложи всичко, което си спомняше за събитията в Италия, включително бягството си от Сиена в Рим, където беше оставил отец Инзаги мъртъв на улицата. Написа за търсенето на Реми Барзан в Истанбул и „Кюрдистан“, но пропусна момента със собственото си отвличане. („Открих Барзан по обиколен път“ — написа той.) После повтори разказа на Барзан за издигането на Зебек сред езидите — как милиардерът подменил свещения санджак с фалшификат със собствения му образ и тъкмо навреме се появил по турската телевизия, защото знаел, че скоро ще убият имама и ще изберат негов наследник.
Историята бе сложна и изложението на Дани далеч не беше прецизно. Дори не можеше да се нарече последователно. Тъкмо описваше ролята на дендрохронолога (и злощастната участ на норвежеца), когато се сети, че не е споменал за „Тауз Холдингс“. После разбра, че е пропуснал да обясни целта на Зебек — да овладее капиталите на езидите, за да може да създаде Първия асемблер във „Вери Смол Системс“. И… а, да, това навярно можеше да означава краят на света.
Колкото и набързо да беше нахвърлян, документът бе полезен и някой ден можеше да донесе много неприятности на Зебек. Дани прибави няколко изречения за Първия асемблер и за повече подробности препрати читателя към Глен Ънгър и Хари Манцигър. После разпечата шест копия и включи в списъка на получателите „Уолстрийт Джърнъл“ и Службата за технически анализ на САЩ.
Всъщност не хранеше голяма надежда, че от листовете, които излизаха от принтера до него, ще излезе нещо, но не му идваше наум никакъв друг начин да противодейства. „Документирай случилото се. Прати документа. Какво ще изгубиш?“
Когато разпечата копията, той ги подреди и купи марки и пликове от служителя. Върна се в кабинката си, влезе онлайн, за да намери адресите, които не знаеше, после пусна пликовете в пощенската кутия в отсрещния край на помещението. Накрая реши да провери дали има поща.
Имаше. Всъщност имаше шестдесет и седем съобщения, повечето от които бяха вицове, реклами и обяви за „готини мацки“, удължаване на пениса и доставка на художествени материали. След като изтри глупостите, сред които четиринадесет вица от брат му и дванадесет от Джейк, останаха три интересни съобщения. Едното беше от Лавиния Тревър.
Дани! Къде си? Работиш усилено, надявам се! На 1–2 октомври изнасяме септемврийската изложба. До 3 октомври теренът би трябвало да е чист, за да започнеш подреждането. Откриването е обявено за първия петък на октомври от 19:00. Не ми е приятно да те притеснявам, но непременно ми се обади. Малко се безпокоя.
Той отговори: „Няма проблем. Всичко е готово. Нямам търпение — поздрави!“ Какво пък, по дяволите! Ако доживееше дотогава, щеше да подготви някаква изложба (макар че бог знаеше какво щеше да покаже). Все повече му допадаше идеята за „Водещи“. Практическият резултат — конструкцията — нямаше да отнеме много време и инсталирането й щеше да е фасулска работа. По-трудно щеше да е пренасянето на „Вавилон II“, както и подреждането на подиумите за другите експонати. И все пак щеше да успее. Ако още го имаше.