Според amazon.com тиражът бил изчерпан, затова Дани провери в alibris.com, където откри един екземпляр на старо за двадесет и осем долара и нещо. След като поръча книгата и плати за доставка на другия ден, той отиде в уебсайта на „Вашингтон Поуст“, откъдето можеше да изтегли всеки публикуван материал за Терио и неговата смърт. За негово голямо раздразнение сайтът не работеше и нямаше как да разбере кога ще го включат — можеше да е след няколко минути, но имаше вероятност да стане и след часове.
Направи си второ кафе и пак опита. Нищо.
Дани с въздишка започна да се люлее напред-назад и да обмисля алтернативите. Не познаваше никого в „Поуст“ достатъчно добре, за да поиска услуга, но имаше много познати, които разполагаха с достъп до Нексис — свръхскъпата база данни, чийто електронен архив съдържаше пълните текстове на хиляди вестници и списания. „Фелнър“ имаха абонамент за нея и той можеше да го използва, но… не. Белцер не искаше да ги замесва и Дани щеше да се съобрази с желанието му. Щеше да го направи по стария начин — в библиотеката.
Той взе бележника си, спусна се по аварийното стълбище във фоайето, провери пощенската си кутия, в която нямаше нищо, и излезе на тротоара. Живееше в малко занемарена триетажна сграда на Минтууд Плейс, на тридесетина метра от Колумбия Роуд, място на вечен карнавал.
Помисли си дали да отиде с колата, но се отказа да мести Кафявия бомбардировач. Олдсмобилът се нуждаеше от голямо място за паркинг, освен това номерът му беше от Вирджиния и не можеше да паркира за повече от два часа на многобройните места, запазени за вашингтонски жители. Климатикът не работеше, стартерът отказваше и паркирането където и да било другаде, освен на паркинг, изискваше неимоверни усилия. Щеше да пътува с автобус. От някаква уредба кънтеше салса, по улицата се мотаеха бездомници и упътваха колите към свободните места (независимо дали шофьорите искаха). Сред пешеходците се стрелкаха хлапета на скейтборд. До тротоара на ъгъла стоеше добре облечена бяла жена и спореше с непреклонен чернокож полицай, който поставяше талон за глоба под чистачките на ягуара й.
— Защо да не паркирам тук? — попита тя. — Вие изобщо не се обосновахте! Паркингметърът е счупен, но това не означава, че мястото не бива да се използва!
Това накара Дани да се усмихне. Никога не бе чувал глагола „обосновавам се“ в Адамс-Морган, половината от жителите на който не говореха много добре английски.
Ризата му вече започваше да лепне на гърба му, докато чакаше автобуса пред банката. И тогава се сети, че разходите му се покриват. И не само разходите: при сто кинта на час няма защо да прави услуга на клиента си и да пести.
Затова спря първото такси, което видя, и след пет минути слезе пред библиотеката „Кливланд Парк“ на Кънектикът авеню. Обикновено избягваше библиотеките. Работата с микрофишове беше кошмарна, същото се отнасяше за микрофилмите. Най-често не намираше каквото търсеше в библиотеката, а когато успяваше, машината изплюваше в ръцете му сиви копия, които веднага се смачкваха. Отврат!
За щастие смъртта на Терио бе достатъчно скорошна, за да открие нужните му вестници на лавиците. Не че в тях имаше нещо особено.
В „Поуст“ Дани намери некролог със снимка. Дълго я разглежда, но не научи нищо от нея. Терио беше симпатичен наглед около четиридесетгодишен мъж, леко усмихнат и с прошарена брада. Самият некролог бе кратък и обобщаваше живота на покойника с няколко скучни изречения, които свършваха с думите „без наследници“. И все пак материалът не беше съвсем безинтересен. Според „Поуст“ в продължение на шест години Терио бил йезуитски монах, преди да се откаже от обета си и да стане преподавател. (Затова му е отнело толкова много време, помисли си Дани.)
Във „Вашингтон Таймс“ имаше съобщение за инцидента вместо некролог. Описваха се обстоятелствата на откриване на трупа, споменаваха се имената на пощальона и полицаите от участъка на окръг Феърфакс, които го бяха намерили. Цитираше се патологът, който посочваше като причина за смъртта обезводняване, настъпило между двадесет и трети и двадесет и четвърти юли.