Преди да умре, Реми сподели с мен за опитите си да докаже, че санджакът е фалшив. Каза ми, че ви трябва доказателство.
Отново спря. Как щеше да се свърже с него Мунир? Нямаше хотел, нито дори мобилен телефон. В такъв случай бе най-добре да предложи час, в който да му се обади. Погледна си часовника, ала той все още беше на вашингтонско време. Което означаваше пет часа по-рано. Или шест? Не беше сигурен. Обърна се към рецепцията в търсене на часовник — и я видя. Хубавата Паулина, чиито кристално ясни кафяви очи бяха вперени в него с цялата нежност на граблива птица.
Двамата дълго останаха като вцепенени. После Паулина забързано се отдалечи, като потракваше с токчета към асансьорите, където се извисяваше Веждата, застанал с гръб към фоайето.
Дани тръгна в обратната посока. Бързо прекоси терасата, профуча покрай сепнати мъже и жени, мина край шадравана, провря се между дървета и саксии и се озова на брега на широк канал. Зави наляво. Излезе на Талщрасе, прекоси улицата и стигна до малък парк, където улични търговци продаваха закуски и аперитиви. Нервно се озърна през рамо и видя, че Веждата е застанал на Банхофщрасе на петдесетина метра и се оглежда.
На Дани му се искаше да се затича, да зареже сака си там и да спринтира към оживения площад на отсрещния бряг на река Лимат. Ако можеше незабелязано да пресече моста, нямаше да е трудно да се изгуби в тълпата. Но това означаваше да не тича.
Той се нареди на опашка за италиански сладолед, съблече си блузона и го напъха в сака. Паулина и нейните приятели щяха да търсят червена блуза в навалицата, а не бяла фланелка. Дани отново се озърна и видя, че до Веждата стои още един мъж. Двамата се бяха изправили на пръсти и оглеждаха улицата. На няколко метра от тях Паулина шепнеше в мобилния си телефон.
Дани пое дълбоко дъх, завъртя се на пети и бавно закрачи към оживения площад. Вдясно бе Цюрихското езеро, вляво — река Лимат. Ако се наложеше, щеше да прескочи парапета и да се хвърли при лебедите.
Краткият път по моста му се стори цяла вечност. Също като в Рим — най-трудното беше да върви с гръб към онези, които го търсеха. Това означаваше да не поглежда назад и да не знае къде са. Беше съвсем сигурен обаче, че ако го забележат, единият от тях ще извика другите — значи щеше да ги чуе. В такъв случай щеше да захвърли сака и да си плюе на петите.
Но ако греши? Ами ако Веждата го види да върви по моста и не кажеше нищо? Ами ако просто… тръгне подире му? В такъв случай смъртта щеше да го изненада. Нож в ребрата. Куршум зад ухото. Ръка около врата, бързо дръпване.
„Много бързам“ — помисли си Дани, стисна зъби и забави крачка. Усещаше погледите им в гърба си, нещо като притегляне, което леко го подръпваше за плешките.
Когато прекоси моста, ускори ход. Тръгна по пътя на най-малката съпротива, лъкатушейки с разтуптяно сърце между коли и пешеходци. Скоро площадът остана назад и той се озова сред лабиринт от стари улици, прекалено тесни за автомобили. От двете им страни имаше скъпи магазини и ресторанти, във всички посоки се отклоняваха странични улички. Качи се по дълго стълбище в малък парк над реката с кръгъл фонтан в центъра. Водата бликаше от раззинатата паст на три лъва. До фонтана стоеше момиче с дълга руса коса и миеше термос. Изведнъж то се намръщи и за миг Дани си помисли, че е заради вида му.
Но не. Заваля. Видя по повърхността на водата. Първите няколко капки бяха едри и бавни и на Дани му се стори, че може да ходи между тях. После дъждът се усили и след секунди валеше проливно. Хората се трупаха под навеси и врати в търсене на убежище от пороя.
Той се вмъкна в един свободен вход и се притисна към стената. Навън беше истински потоп — на десетина сантиметра пред лицето му се стичаше водна завеса.
Имаше нужда от хотел — стая, от която да разговаря по телефона. Писмото, което бе писал на Мунир, беше смачкано в джоба му, недовършено и без адрес. Трябваше да се обади на стареца и да се опита да си уговори среща с него.
Така че… хотел. Но кой? Дани се вторачи в сивия порой. „Не тук — помисли си той. — Трябва ми нещо в друга част на града.“ Лабиринтът от улици, който преди малко му бе помогнал, след няколко минути спокойно можеше да е в негова вреда. В този квартал на Цюрих, в стария град човек лесно можеше да се „натъкне“ на някой познат.
А той не искаше да се натъква на познати.
Когато дъждът спря, по калдъръма се стичаха ручейчета и Дани ги последва надолу. Скоро зави на един ъгъл и се озова на широка оживена улица, където хора с чадъри чакаха трамвай. Към спирката тъкмо се приближаваше лъскава мотриса с номер двадесет и три и той се затича към нея, скачайки на стъпалата на задния вагон. Вътре бе ужасна блъсканица — което беше добре. И изглежда никой не плащаше. Ватманът караше. Нямаше кондуктор.