Представяше се като личен секретар на Мунир Барзан. Трябвало да го открие, било извънредно спешно. Жените бяха любезни, ала еднакво неуслужливи. На десетото обаждане една „мадам“ с гърлен глас му съобщи, че си губи времето.
Укорът го изненада.
— Моля?
Тя мелодично се засмя.
— Първо, ако беше личен секретар на този човек, щеше да знаеш къде е.
— Ами да, но…
— Второ — весело го прекъсна жената, — смяташ ли, че просто така можеш да се обаждаш и да разпитваш за някого? Да не си мислиш, че някой ще ти отговори: „Чакай, малкия, струва ми се, че тъкмо свършва с Хелена?“. Едва ли.
— Права сте — призна Дани. — Несъмнено, но… наистина трябва да го намеря. Здраво е загазил.
— Искаш да кажеш, че ти си загазил.
Дани понечи да възрази, после въздъхна.
— Толкова ли е очевидно?
— Ще те попитам нещо.
— Да?
— Тоя господин, когото търсиш, арабин ли е, африканец ли е…
— Какво общо има това?
— Ами някои фирми се специализират.
— Аха, не знаех. Той е… кюрд.
— Не знам за кюрдите. Но мисля, че „Тай Сентърфолдс“ е много популярна фирма сред клиентите от Близкия изток. И „Литъл Блек Бук“. Но само остави съобщение. Не го усуквай. Въпросът е спешен и човекът трябва да ти се обади.
Съветът беше добър и Дани й благодари.
— Моля — отвърна тя. — И кой знае, може да извадиш късмет.
До един и петнадесет се беше обадил във всички бардаци от телефонния указател. И като че ли никой не познаваше името на Мунир. Спеше му се от разликата в часовите пояси, ала не искаше да заспи. Провери на рецепцията, за да види дали имат румсървис. Нямаха. Наплиска лицето си със студена вода, което му помогна за няколко минути, но задухата в стаята и недостигът на сън скоро пак започнаха да затварят клепачите му. Не искаше да заспи. Не можеше да заспи. Трябваше да измисли нещо, някакъв начин да се свърже с Мунир. Имаше само два часа и нещо. Наложи си да се съсредоточи, представи си смазания труп на Инзаги, кланицата във вилата, спомни си разказа на Манцигър за сивата слуз. Ала мозъкът му бе толкова изтощен, че не му идваше наум абсолютно нищо. След десет минути просто не можеше да се удържи да не се прозява. Имаше нужда от кафе, поне от кафе.
Остави телефонната слушалка отворена, като си мислеше, че ако дава заето, Мунир Барзан ще се обади по-късно. Спринтира до кафенето на ъгъла. Нямаха филтърно кафе, само еспресо. Дори само по-хладният въздух на улицата и мирисът на кафе го поободриха. Поръча си тройно капучино и бързо се върна в хотела с парещата в дланта му картонена чаша.
Не можеше да е отсъствал повече от пет минути, ала още щом затвори слушалката, червената лампичка на телефона замига. Дани изруга, натисна бутона на телефонния секретар и чу тежкия глас на шейха: „Тук е Мунир Барзан. Отговарям на съобщението ви, но вас ви няма. Отседнал съм в хотел «Бор о лак». През целия ден съм зает със заседанието. Можете да ме потърсите довечера“. Съобщението завърши с часа на английски: дванадесет и четиридесет и пет. Мунир му се бе обадил, докато той все още беше въртял в публичните домове. Телефонната система на хотела не позволяваше изчакване. Облекчението му, че отбиването до кафенето не е станало причина да изпусне Мунир, продължи само стотна от секундата и отстъпи място на ярост.
„По дяволите!“ Дани затръшна слушалката и диво се заоглежда наоколо. После излезе на балкона и изрева:
— Хайде де!
Побъркваше се.
Строполи се на леглото и се вторачи в безупречно белия таван. Чувстваше се като пребит. „Ами сега?“ Под балкона изтътна трамвай и железните му колела разцепиха еднообразния шум на трафика. По коридора минаха жени, които говореха на непознат език. Едната се засмя с толкова искрена радост, че Дани се почувства още по-зле. Десет, петнадесет, двадесет минути.
Накрая здравият разум го накара отново да се обади в „Бор о лак“. Само че „хер Барзан“ го нямаше в стаята. Седна на ръба на леглото с лице, скрито в шепите си, обмисли възможностите и потъна в още по-дълбоко отчаяние — и откри начин. Спомни си оръжейния магазин, покрай който бе минал на път за хотела, манекена в камуфлажното облекло. „Защо не? Какво имам за губене? С мен и без това е свършено.“