Насърчен от мисълта да прекарва повече време със сладката Холи Сакстън, в продължение на един срок в десети клас бе участвал в Клуба на спорещите, в който тя беше звезда. Циничен, макар и не глупав замисъл, който можеше и да успее, стига Дани да го биваше в споровете. Само че не го биваше и затова не го включваха в групите, които ходеха по състезания.
До този момент Клубът на спорещите бе символ на неговия провал, ала неочаквано изплати дивидентите си. Въпреки че така и не успя да се доближи до Холи Сакстън, Дани знаеше малко повече за швейцарското оръжейно законодателство.
В един спор за контрола върху оръжието му бяха възложили да защитава позицията на Националната оръжейна асоциация, а именно че рестриктивните закони не оказват въздействие върху престъпността. В този спор неговото най-голямо оръжие (ха-ха!) беше Швейцария. Защото в тази страна имаше много оръжие, малко закони и почти никаква сериозна престъпност. Броят на убийствата беше по-нисък, отколкото в страни като Англия, Канада и Япония с най-строги закони за контрол върху оръжието.
Подобно на американците, швейцарците бяха извоювали независимостта си с революция, вдигната от въоръжени граждани. И те продължаваха да се въоръжават, обезкуражавайки потенциалните нашественици с политика на тежковъоръжен неутралитет.
В Швейцария имаше всеобща военна служба. Нещо повече, всеки мъж на възраст между двадесет и петдесет години или бе длъжен, или го насърчаваха да пази служебното оръжие у дома си, докато служи в армията или е запасняк. Доколкото си спомняше Дани, това оръжие беше автоматът „Щурмгевер 90“.
Единствените оръжия, за които трябваше специално разрешение, бяха пистолетите и автоматите — и в тези случаи разрешение се получаваше лесно. От друга страна, да си купиш пушка бе все едно да си купиш тостер. Същото се отнасяше за полуавтоматичните оръжия. И въпреки че европейските съседки притискаха Швейцария по този въпрос, опитите за прокарване на закони, регулиращи продажбата на оръжие на чужденци, многократно бяха отхвърляни от местната оръжейна организация. Ето защо, колкото и странно да изглеждаше, Дани със сигурност знаеше, че може да отиде в онзи оръжеен магазин и да си купи цял топ, ако реши.
Проблемът беше, че не знаеше какво да прави с него. Въпреки че преди по-малко от седмица бе застрелял човек, той беше получил пистолета зареден и готов. Като пистолет с капси. Само трябваше да натисне спусъка. Нямаше представа какво да прави с пушка, още по-малко полуавтоматична.
В семейството му нямаше ловджии. Нито един, дори сред братовчедите му. Естествено, знаеше, че това е необичайно. Във всяка американска фамилия имаше поне един побъркан чичо самотник, който водеше племенниците си на стрелба и всеки Ден на благодарността се отбиваше с пакети еленско месо за семейния фризер. Но не и в рода Крей. Нямаше нито един. И даже да имаше, Дани бе вегетарианец.
Виж, Кейли — Кейли беше друг въпрос. Докато Дани играеше футбол в задния двор, тя бе на стрелбището. Само че това беше Кейли. Не той.
„И все пак аз съм мъж — помисли си Дани. — Едва ли е много трудно. Просто се прицелваш и стреляш. Или не.“ Ами онзи човек, по когото бе стрелял? И когото беше улучил? Може би му идваше отвътре. Като на оня Уди Харелсън във филма на Оливър Стоун.
Кой знае защо обаче се съмняваше.
Не че имаше значение какво мисли. Не му оставаше друг избор.
За последен път се обади в „Бор о лак“. Мунир го нямаше.
С усилие смъкна крака на пода и се изправи, призовавайки енергия, каквато нямаше. След това затвори вратата след себе си и се затича надолу по стълбището, като прескачаше по две стъпала наведнъж. След две минути беше в оръжейния магазин.
Мъжът зад тезгяха бе петдесетинагодишен, с пронизително сини очи и червендалесто лице. На лявото си ухо носеше обица с форма на еделвайс. Той наклони глава.
— Bitte?
— Търся оръжие — каза Дани.
Мъжът повдигна вежди и се усмихна.
— Както виждате… попаднал сте където трябва. Какво оръжие?
„Внушително — помисли си той. — Нещо, което да мога да размахвам.“
— Например това — кимна към черно квадратно нещо Дани. Каквото и да беше, изглеждаше смъртоносно — Шварценегер спокойно можеше да влезе с него в рокерски бар в Сан Берду. Идеята, че някой побъркан може да влезе и да си купи такова нещо от лавицата — както се готвеше да постъпи той — го ужасяваше.
— Узито ли?