Образът на играчите на голф, които седяха на терасата, проблесна в главата му като електрическа крушка в анимационен филм. Играчите на голф винаги носеха чанти за голф. А чантите за голф бяха идеални за пренасяне на автомат през фоайе на хотел от световна класа. Дани се замисли за играчите на голф от терасата. Те бяха с малки шапки — което бе хубаво — и слънчеви очила, които нямаше да са неуместни.
Погледна си часовника. 14:43. Пъхна кутията с узито под мишница и провери дали е взел дискетата с доклада на дендрохронолога. После се втурна надолу по стълбището да попита блондинката къде може да си купи принадлежности за голф.
— Отлично, господине! И ако смея да прибавя, господине, чудесно е човек да види младеж като вас, който с такова въодушевление се е пристрастил към играта. — Тъмнокосият продавач отстъпи назад и доволно въздъхна.
Самият Дани бе ужасен и се взираше в отражението си в тристранното огледало в спортния отдел на един универсален магазин на Банхофщрасе. Тези дрехи изобщо не бяха в стила му: светлобежов голф, плетени чорапи до коленете и черно-бели обувки с банд отпред. Яката на златистата му риза бе разкопчана и на деколтето му висяха слънчеви очила. На главата му се мъдреше шотландска шофьорска шапка, която скриваше късата му коса. От задния му джоб се подаваха велурени ръкавици за голф.
— Имате ли нужда от още нещо, господине? Костюм за дъжд? Чадър?
— Не, това ми стига.
С тъмнозелената чанта за голф костюмът беше напълно убедителен и отвратително скъп. Чантата съдържаше минималния възможен брой от най-евтините стикове, защитени с плетени калъфи. Дани я бе избрал заради вътрешното й разделение, което позволяваше да скрие узито на дъното.
— Мисля, че ще остана с тези дрехи — каза той. — След час ще играя.
— Разбира се. Да ви опаковам ли другите дрехи? — Продавачът взе кредитната му карта и внимателно сгъна дънките и блузона му, после ги прибра в кутия, която изглеждаше по-скъпа от самите тях.
Дани си помисли дали веднага да не прибере узито в чантата — просто да влезе в съблекалнята, да го разопакова и да го пъхне вътре. Но се отказа. В магазина несъмнено имаше камери и не можеше да си позволи сблъсък с хората от охраната. Затова подписа сметката и си тръгна.
„Бор о лак“ се намираше съвсем близо до Банхофщрасе, ала Дани се чувстваше като щъркел с тези дрехи и чантата. Предпочиташе да отиде с такси. Шофьорът вдигна багажника, прибра чантата вътре и постави кутията с узито до нея. После отвори задната врата.
Дани забеляза първия часови на Зебек в края на отбивката пред хотела. Гаетано изглеждаше разтревожен и изключително съсредоточен. Той се вторачи в таксито, но не обърна внимание на Дани — със слънчеви очила и шапка за голф.
Не го забеляза и никой друг. Той слезе от таксито пред входа, даде бакшиш на шофьора, взе чантата и кутията и мина покрай едрия италианец на вратата.
На рецепцията имаше обява в златна рамка:
зала Юнгфрау — ет.1
14:15
зала Винтертур — ет.2
16:00
Дани продължи към полирана дъбова врата с месингова табелка, на която пишеше HERREN, влезе в тоалетната и се затвори в една от кабинките. Облегна сака на вратата, седна с кутията и разкъса опаковката. Измъкна узито от стиропора и зареди пълнителя в ръкохватката. Той успокоително изщрака, също като във филмите. После извади стиковете и ги опря на стената. Вътрешната преграда на чантата остави върху капака на тоалетната дъска, както и кутията със старите му дрехи. Накрая пъхна автомата в чантата, върна стиковете вътре и пусна водата.
Когато отново излезе във фоайето, усети, че във вените му нахлува адреналин. Прииска му се да се затича. Ала не го направи. Спокойно отиде при асансьора, като повтаряше футболната мантра от юношеството си: „Tranquilo, tranquilo, tran-QUIL-o…“. Смугъл мъж в черен делови костюм му направи компания в безкрайното чакане. Дани неколкократно натисна бутона, като се озърташе за табло, показващо на кой етаж е кабината. Нямаше. Накрая вратата с тихо иззвъняване се отвори и отвътре излезе пиколо, който буташе златна количка, натоварена с маркови куфари.
Пътуването от фоайето до първия етаж, където слезе бизнесменът, мина нормално. Отне около минута — а това не беше много, освен когато си затаил дъх. Както бе постъпил Дани, макар и неволно. Отново се разнесе мелодичният звън. Вратата се затвори. Дани пое дълбоко дъх.