„Tranquilo.“
Планът му (ако можеше да се нарече така) бе съвсем прост. Да слезе на втория етаж. Да изхвърли стиковете и да нахълта в заседателната зала — въоръжен и много опасен. Да каже на всички: „Млъквайте и не мърдайте!“.
Така щеше да направи Брус Уилис.
Тихо иззвъняване съобщи за пристигането му на втория етаж. Вратата се отвори. На стол до затворената двукрила врата на зала „Винтертур“ точно срещу асансьора седеше мускулестият правоъгълник, когото Дани наричаше Веждата.
Видяха се едновременно, ала на Веждата му трябваха една, две, три секунди, докато проумее факта, че контето, което стои пред него, всъщност е тъпият художник, когото трябваше да убие. Първата секунда изтече във втренчен поглед, който свърши с развеселено отрицание — след миг последвано от смаяно разпознаване. Третата секунда премина в изправяне от стола — в момента, в който вратата на асансьора се затвори.
Дани нямаше представа кой бутон е натиснал, но когато вратата отново се отвори, видя по номерата на стаите, че е на третия етаж. Той се надвеси навън и се озърна наоколо. В двата края на коридора имаше стълбища, които бяха обозначени със светещ зелен знак — стилизирана човешка фигура, тичаща надолу по бели стъпала.
Изсипа стиковете на пода на асансьора, извади узито и захвърли чантата настрани. Автоматът бе хладен и солиден в ръцете му. От него се носеше миризма на смазка. И въпреки че беше негов, непознатият му вид, усещане и мирис го изпълниха с тревога.
Дани отстъпи назад. „Tranquilo.“
Вратата се затвори и го обзе клаустрофобия. „Какво правя?!“ Не можеше да повярва. Оръжието. Дрехите. Ситуацията. Разтърси глава в опит да се избави от усещането за неизбежност, ала не се получи. Беше задушно, асансьорът бе тесен, автоматът тежеше в ръцете му. „Какво правя? Какво правя? — В главата си чуваше пращене, сякаш между ушите му беше опънат запален фитил. — Ами ако нещо се обърка? Това е автомат. Ами ако загинат хора? Ами ако ги избия до крак?“ Паниката се щураше в черепа му като хлебарка, която се опитва да избяга от нагорещен тиган.
Дзън! Тихият звън избухна в главата му като ръчна граната.
Когато вратата се отвори, Веждата стоеше пред зала „Винтертур“ и напрегнато говореше по мобилния си телефон. Видял узито още преди да осъзнае кой го държи, той млъкна. После каза „чао“, пусна телефона и вдигна ръце над главата си.
С периферното си зрение Дани зърна хора, които тичаха към него от двата края на коридора. Явно бяха завардили стълбищата. Ала когато видяха какво държи в ръцете си, те забавиха ход и спряха.
— Стой! — каза той, като че ли заповядваше на не много послушен лабрадор да го чака на ъгъла. После използва узито като показалка и даде знак на Веждата да влезе пред него в залата.
Зебек седеше начело на дълга дървена маса, чиято полирана повърхност отразяваше следобедната светлина. От двете му страни имаше деветима възрастни мъже, облечени също като него в тъмни делови костюми. В средата на масата лежеше извит нож с ръкохватка, украсена със скъпоценни камъни.
— Извинете — каза Дани и изблъска Веждата от пътя си.
Пред всички мъже имаше чаши с вода, затворени сини папки и скъпи наглед писалки. Папките носеха златен надпис ТАУЗ ХОЛДИНГС. Това бяха езидските старейшини и Дани видя, че пред трима от тях, сред които шейх Мунир, има лаптопи.
— Трябва да поговоря с вас, шейх Мунир — каза Дани. Гласът му прозвуча кухо, сякаш говореше в стая без ехо.
— Повикайте охраната — нареди Зебек и кимна на хубавата Паулина. Тя се пресегна за мобилния си телефон.
— Ще ти прострелям ръката — предупреди я Дани.
Италианката остави телефона.
— А ако се опиташ да извадиш пистолета от чантичката си, ще ти пръсна главата — прибави той.
На лицето й се изписа оскърбено изражение. Тя сключи ръце в скута си. Нацупи се.
Единият от старейшините попита нещо Мунир. Шейхът поклати глава и се обърна към Дани.
— Познаваме ли се?
— Идвах в дома ви — в Юзелюрт, спомняте ли си? Преди две седмици. — Дани видя с периферното си зрение, че Веждата се промъква към него. — Недей — заповяда той и описа дъга с цевта на автомата, която завърши пред гърдите на мутрата.
Веждата се вцепени.