Дани отново се обърна към Мунир и свали шапката си.
— Вие наредихте да ме отвлекат — каза той. — На мъжа с баскетболната фланелка и на другия. Те ме заведоха при внука ви. При Реми. Сигурен съм, че ви е съобщил.
Мунир се втренчи в него. Дани усети, че колелцата в главата му се завъртат. Старецът си спомняше посещението на американеца и последвалите събития: отвличането, разпита и гостуването във вилата при Реми.
— А, да, разбира се — промълви той по-скоро на себе си. — Но Реми…
— Знам — каза Дани.
Зебек се подсмихна. Той се обърна към Паулина и Веждата и им нареди нещо на италиански. Жената ахна, изкиска се и се завъртя на стола си да погледне Дани. Веждата изруга и за изненада на Дани пристъпи към него, без да обръща внимание на насоченото към гърдите му узи. Преди Дани да успее да каже нещо, здравенякът замахна назад, сякаш се готвеше да хвърли бейзболна топка, и го зашлеви толкова силно, че го запрати в стената.
Светлината в залата сякаш помръкна и после проблесна. Дани залитна и се строполи на пода. Веждата извади пистолет изпод сакото си. Дани го предупреди веднъж — „Недей!“ — и натисна спусъка на узито.
Щрак!
Паулина се закикоти.
Щрак! Щрак! Щрак!
Зебек се засмя. Даже Веждата се усмихна, пресегна се и взе автомата от ръцете му.
— Не може да стреля на предпазител — поясни милиардерът.
— Моя грешка — призна Дани, бавно се изправи на крака и се хвърли срещу Зебек.
Този ход изненада всички, включително самия Дани, който три пъти удари милиардера по лицето и го събори от стола му. После заби коляно в гърдите му и тъкмо се канеше да го удари за четвърти път, когато Веждата го дръпна за яката на ризата.
— Махнете го оттук! — задъхано заповяда Зебек. — Той е побъркан!
Веждата го повлече към вратата, когато гласът на Мунир се издигна над шепота на другите старейшини.
— Ще го изслушам — обяви той.
Все още проснат на пода, Зебек не повярва на ушите си.
— Какво?!
Той скочи на крака, удари по масата с юмрук и започна да спори на непознат за Дани език.
— Казах, че ще го изслушам.
Зебек отново заговори — думите му бяха толкова непонятни, колкото беше очевиден смисълът им. Предупреждаваше Мунир.
Старецът кимна.
— Ти си имамът — призна той. — Аз обаче съм председателят. И тъй като това е делово заседание, ще изслушаме младежа. — Шейхът се обърна към Дани. — Как умря внукът ми?
— Той го уби! — извика Зебек.
— Вярно ли е? — попита Мунир.
— Не — отвърна Дани. — Изобщо не е вярно.
— Тогава ми разкажи какво се случи — нареди старецът.
Докато един от старейшините тихо превеждаше на колегите си, които не знаеха английски, Дани обясни, че Реми Барзан се е криел от Зебек, а и самият той също е бягал от него.
Милиардерът на два пъти се опита да го прекъсне, но Мунир го караше да млъкне.
— Реми имаше някаква уговорка с войниците от контролния пост на пътя — каза Дани. — Те идваха във вилата веднъж-два пъти седмично. Не знам дали са пазили Реми, или са наблюдавали къщата за някой друг, но… той беше свикнал с тях. И тогава — не знам дали бяха войници или хора, преоблечени като войници, но един ден дойдоха в къщата и… Реми ги видя на охранителния монитор. Не се уплаши, а излезе да разговаря с тях. И тогава те започнаха да избиват всички.
Зебек презрително изсумтя.
— А ти? — без да откъсва поглед от очите на Дани, попита Мунир.
— Аз избягах. Скрих се.
— И не знаеш кои са били?
— Знам! Бяха хора на Зебек! — възкликна Дани.
Преди милиардерът да успее да отрече, Мунир вдигна дясната си ръка.
— Откъде знаеш? — попита той.
— Защото го видях.
— Не бъди глупав! — каза Зебек.
— Пристигна с бентли.
Мунир дълго се взира в очите на Дани, после дълбоко си пое дъх и въпросително се обърна към Зебек.
Милиардерът се замисли за миг, като разтриваше ударената си от Дани брадичка. Накрая се прокашля.
— Ти сам го каза, Мунир: това е делово заседание. Онова, което се е случило — или не се е случило — между нас с Реми… няма нищо общо с присъствието ни тук. Предлагам да продължим с работата си и да оставим другите въпроси за друг път.
Мунир се обърна към Дани.
— Вярно ли е? Че случилото се с Реми няма нищо общо с присъствието ни тук?