Дани премести поглед от Зебек към нишата и отново към Зебек. Фалиралият милиардер приличаше на сърна, хипнотизирана от автомобилни фарове.
— Но ако е фалшив докладът, може да е анализирано всякакво дърво — продължи Мунир. — И в такъв случай санджакът ще е същият, който видяхме. — Старецът въздъхна. — Е, кой лъже? — попита той, като местеше очи от Дани към Зебек.
— Слушах достатъчно — избухна Зебек и понечи да си тръгне.
Мъжът от магазина за килими му препречи пътя.
— Приятел… — напевно каза той.
Мунир бавно се запъти към нишата в стената. Когато протегна ръка към завесата, Зебек му се нахвърли, озаптен от Кукоч и неговия другар.
— Това е забранено! — заяви Зебек. — Не бива да се показва…
Старецът дръпна завесата и старейшините ахнаха. Зад завесата имаше пиедестал от черен мрамор с квадратно парче кадифе — и нищо друго. Един от старейшините пристъпи към Зебек с автоматичен нож в ръка. Зебек се отдръпна и се хвърли към тунела, ала Кукоч отново му препречи пътя.
— Какво си направил с него, Зереван? — тихо попита Мунир. — Къде е истинският санджак?
Зебек сякаш се смали, сви се в себе си.
— Ако ви кажа, ще ме пуснете ли? — измънка той.
Мунир изсумтя и поклати глава.
— Али и Суха могат да те убедят — посочи двамата си телохранители той, — или ще си спестиш мъките.
— Не съм виновен — извика Зебек. — Нищо не знам.
Това беше последното му неубедително възражение. Двамата стари противници на Дани се приближиха до него и американецът се приготви. Не бе сигурен дали ще понесе да гледа този „разпит“, както евфемистично го наричаха. В крайна сметка обаче дори само заплахата се оказа достатъчна или може би Зебек имаше достатъчно здрав разум, за да знае, че съпротивата просто ще удължи мъките му. Той отстъпи, без да му нанесат нито един удар.
— В Сотби — каза разореният милиардер.
Мунир толкова се смая, че едва произнесе думите.
— Ти си го продал?!
— Още не — безизразно отвърна Зебек. — Идващия месец има търг на антики.
Лицето на шейха стана стоманено и той се изпъна, после официално се поклони.
— Оставяме те — каза Мунир и излая някаква заповед, която Дани не разбра.
Старейшините един по един бавно напуснаха подземната зала. Зебек започна да крещи на кюрдски. Гласът му издаваше значението на думите: „Недейте! Моля ви! За бога! Ще ви убия!“.
Нещо такова, помисли си Дани — смесица от заплахи и молби.
Мунир постави длан върху ръката на американеца.
— Дай му фенерчето си — каза той. — По-късно ще го изнесем върху платформата, за птиците. Такъв е старият обичай.
„За птиците ли?“ Какво? Дани си спомни нещо за някакви птици, но в момента не можеше да мисли за това. Единствената му мисъл бе колкото може по-бързо да се измъкне оттам. Той се обърна и енергично се върна обратно в залата.
— Вземи — каза Дани и пъхна фенерчето в ръцете на Зебек.
Опозореният имам дълго се взира в светлината, после вдигна очи към по-младия мъж. По бузите му блестяха сълзи на ужас.
— Моля ви — промълви той. — Само не това.
„Кажи го на Крис Терио“ — помисли си Дани, но не продума.
— Чао — измърмори той, обърна се, напусна залата и заедно с Мунир и старейшините изчака Кукоч да избие малкия кръгъл камък в нишата. Изведнъж скалата се раздвижи и огромната й тежест се понесе напред. Дани ужасено погледна Зебек, който неподвижно стоеше с фенерче в ръка, зяпнал в безмълвен вик.
После всички отскочиха назад и скалата запуши прохода, затваряйки Зебек в черната гробница на детството му.
Епилог
Най-трудното не бе да бъде готов за изложбата. А за Кейли.
Конструкцията „Водещи“ му струва стотина кинта. Направи скелето от закачалки за дрехи и стари чаршафи. Папиемашето, което покриваше скелето, беше направено от вестници, взети от центъра за рециклиране, двадесет и пет килограма брашно и вода, кипната на печката в кухнята на майка му.
Главите вече бяха повече или по-малко готови.