Бяха седем и само трябваше да напласти отгоре им още хартия, за да станат достатъчно здрави, за да издържат пътуването до галерията. Засега бяха в мазето в дома на родителите му, влажни и сюрреалистични, съхнещи сред гора от взети назаем вентилатори.
Колкото повече мислеше за главите, толкова повече му харесваха. Изолирани в обстановката на предградието, те бяха почти също толкова загадъчни, колкото и своите събратя на Великденския остров. Скоро ги покри с колажи от вестникарски заглавия и снимки на телевизионни водещи. Майк Уолъс и Опра Уинфри. Дан Редър и Барбара Уолтърс. В готовия си вид конструкцията щеше да говори нещо за начина, по който Америка издига звездите си до някакво върховно знание.
Поне такава бе идеята.
Когато не работеше върху главите, разговаряше по телефона: уреди един разсадник да дари достатъчно чим, за да покрият пода на галерията, взе назаем телевизори, които да инсталира в боядисаните шперплатови постаменти, сковани от баща му за главите. Беше толкова зает, че още не му бе останало време да си оправи зъба. Не че можеше да си го позволи, но майка му, която потръпваше всеки път, щом Дани се усмихнеше, не преставаше да настоява: „Аз ще платя, Даниъл. Смятай го за закъснял подарък за рождения ден. Приличаш на скитник. Моля те“.
Ала имаше страшно много работа. Беше наел транспортна фирма, която да пренесе картините и скулптурите — включително „Вавилон II“ — в „Ниън“. Баща му щеше да му помогне да разглоби тази композиция — щяха да обозначат с цвят всички части, за да ги сглобят по-лесно. После щяха да ги опаковат със специален материал, който плътно прилепваше към предмета. Баща му вече бе гледал видео инструкции. „Трябва ти само ролка полиетилен и горелка — разпалено казваше той. — Опаковаш, залепваш и се получава яко като скала. Знаеш ли, че така може да опаковаш цял кораб? Може да опаковаш всичко!“
Не беше лесно, но Дани усещаше, че изложбата ще е успешна. Всъщност щеше да е страхотна. И се вдигаше все повече шумотевица. Според Лавиния от „Кълчъркиоск“ искали да направят онлайн интервю с него, а „Поуст“ щял да го включи в неделната си статия за „трима вашингтонски художници по пътя нагоре“.
Ако и любовта на живота му беше толкова обещаваща…
Ала Кейли изобщо не искаше да приказва с него. Всички начини да си я върне, които му идваха наум, бяха или сантиментални, или скъпи, а понякога и двете: билборд или още по-добре самолет, който да изпише с цветен дим: „Дани ♥ Кейли“. Кошници с маргарити (любимите й цветя), доставени в службата й. Оперен певец под прозореца й. Кученце.
Всъщност не го смущаваше това, че идеите са сантиментални. Просто знаеше, че няма да подействат. Постъпката му бе непростима в очите на Кейли и единствено това имаше значение. „Ти тотално се прецака — каза си той. — Толкова е просто.“
Само че не беше. Седеше на дивана в дневната на родителите си и гледаше „Форест Гъмп“, когато се досети. Щом Гъмп можеше да танцува с Елвис и да се ръкува с Кенеди, имаше надежда и за Дани. Не бе съвсем етична тая негова идея, обаче имаше достойнството, че беше единствена. Пък и можеше да успее.
— Последния път, когато се чухме — каза бащата на Кейли, — тя не искаше да има нищо общо с теб, господинчо.
Думата „господинчо“ го връхлетя като ракета и той онемя. През годините се бяха сприятелили, шегуваха се, когато бяха заедно, и искрено обичаха компанията си. А сега Дани бе станал „господинчо“. Той въздъхна.
— Двамата с мама просто не знаем какво да мислим.
„Двамата с мама.“ Това беше ракета номер две. Родителите на Кейли се наричаха един друг „мама“ и „татко“. Те бяха стълбовете на голямо и сърдечно семейство, което излъчваше щедрост и веселие. Живееха в толкова усамотено ранчо, че нощем наоколо не се виждаше нито една изкуствена светлина — освен от време на време някой самолет, а самолетите летяха толкова високо, че човек не можеше да ги отличи от звездите. Играеха на фризби и на карти, люлееха се на люлката на верандата. Без Кейли щеше да изгуби и всичко това.
— Винаги съм си мислил, че някой ден двамата с Кей ще се ожените — каза Клинт. — И ще ни народите куп внучета. — Той се подсмихна.
— Аз искам да се оженя за нея — закле се Дани. — Но не мога дори да се доближа, за да й направя предложение. Тя не… изобщо не желае да разговаря с мен.
Имаха да си кажат толкова много неща, че двамата дълго мълчаха.
— И как се озова в черния й списък? — накрая попита Клинт. Преди Дани да успее да отговори, той прибави: — Няма значение.