— Смятате, че е бил религиозен, така ли? Не се ли е отказал от монашеството?
— А, изгубил е призванието си, да, но не и вярата си. — Тя въздъхна и наклони глава настрани. — Как беше името ви?
— Дани Крей.
— И сте… негов приятел?
Дани поклати глава.
— Представлявам юридическата кантора, която управлява имотите на доктор Терио. — „Това пък откъде го измислих?“ — зачуди се той. — Искаме да се уверим, че разполагаме с последното му завещание.
Обяснението изглежда я задоволи. Бръчките на челото й се изгладиха и тя отново се усмихна.
— Питах се дали не мога да поговоря с някой негов колега — продължи Дани.
Секретарката го погледна кисело.
— Сега ли? Шегувате се. Сега е ваканция. Няма никой друг, освен нас — робите. Ако дойдете след две седмици…
Той отговори, че ще дойде, и си тръгна с есенната програма на факултета. Прелисти я в движение и видя, че Терио е трябвало да чете лекции за ислямския мистицизъм и да води семинар за нещо, наречено „Черното писание“.
Огладнял (наближаваше три), Дани отиде в кафенето и поръча такси по мобифона си. После излапа зеленчуков хамбургер и излезе навън. След пет минути (които според изчисленията му се равняваха на около 8.33 долара) таксито пристигна и той каза на шофьора да го закара до съда на окръг Феърфакс.
Надяваше се там да намери завещанието на професора. Най-малкото щеше да открие кой е определен за изпълнител и от него да узнае какво се е случило с документите на Терио. Тъй като нямаше наследници, вещите на покойника трябваше да се съхраняват от изпълнителя.
Съдът бе сравнително добре организиран и Дани неколкократно го беше посещавал. Въпреки това му отне близо час да открие завещанието. Очакваше го разочарование — документът носеше дата отпреди пет години. Терио оставяше имота си на „монасите и монахините от сиропиталището, в което съм отраснал“ — католически приют в Бруклин, Ню Йорк. За изпълнител бе посочена юридическата кантора, която беше съставила завещанието.
След като го осведомиха, че е пет часът и съдът приключва работа, Дани записа малкото събрана информация и се вля в пиковата вълна към най-близката спирка на метрото. След половин час, докато мотрисата профучаваше покрай Арлингтънското гробище, мислите му за Терио бяха прекъснати от внезапно припомняне, че има рожден ден, и от щастливото откритие, че е спечелил седемстотин кинта.
„Благодаря ти, Господи!“
5.
„Благодаря ти и за това невероятно момиче!“ — помисли си Дани, докато двамата с Кейли вървяха по Колумбия Роуд. Тя беше от Южна Дакота, от столицата Пиър — чието име, както обичаше да напомня на хората Кейли, не се произнасяло с френско произношение, а с отсечения, сериозен дакотски акцент.
Предишната Коледа двамата бяха гостували на родителите й и мястото му се бе сторило голо, пусто и сурово. Земята беше като дъсчен под, равна и бежова чак до хоризонта, температурата падаше до невъобразими стойности. „Минус десет. Минус двайсет. Докога ще продължава да пада?“ А нейното семейство… Тя бе най-малкото от осем деца и единственото момиче. Седмината й братя бяха едри, сърдечни и кокалести. Човек трудно можеше да си представи, че поколения копачи и продавачи на трактори са могли да създадат толкова изящно, лъчезарно и красиво дете като жената, която прегръщаше в момента. Не че Кейли щеше да се съгласи с мнението му. „Сигурно ме бива“ — това бе единственото признание за красотата й, което беше успявал да изтръгне от нея.
Но латиноамериканците на ъгъла на Осемнадесета улица и Колумбия Роуд знаеха кое е хубаво. Когато двамата минаха покрай тях, единият избели очи и измърмори някаква молитва, приятелят му се престори на втрещен. Той леко се олюля, тупна третия по гърба и възкликна:
— Chica sabrosa, chavo!4 — Тримата избухнаха в смях.
Спряха пред витрината на магазина за домашни любимци. Кейли си умираше за всякакви гадинки — строгата забрана за внасяне на животни в блока им направо я съсипваше. Всяка неделя внимателно изчиташе обявите в търсене на място, където да позволяват отглеждане на любимци. Мъкнеше Дани да ги разглеждат, но жилищният пазар беше толкова ограничен, че предлаганите апартаменти без изключения бяха „кучешки“ — както се изразяваше той.