— Не изчезвай.
Нямаше. Но докато чакаше, Дани надраска няколко думи на самозалепваща се бележка и я залепи на хладилника: „Обади се на адвоката за имота“. После бързо се обади на частен брокер на информационни услуги в Дейтона Бийч и поиска да му прати списък с телефонните разговори на Терио през последния месец преди да умре.
— Не само номерата — каза той. — И имената. — Тъкмо съобщаваше номера и валидността на кредитната си карта, когато в дневната се появи Кейли по прозрачна черна пижама.
— Леле! — възкликна той и несръчните му опити да затвори слушалката я накараха да се засмее. — Да ти предложа нещо?
— Какво например? — попита тя.
— Не знам. Себе си?
Когато на сутринта излезе от банята, нея отдавна вече я нямаше.
Уви хавлия на кръста си, направи си чаша кафе и се обади на Алфред Дънкърк, адвоката, който се занимаваше с имота на Терио. Макар Белцер да не бе казал нищо по този въпрос, струваше му се разумно да не издава истинските си намерения.
— Видях материала за смъртта на господин Терио и некролога в „Поуст“ — каза Дани.
— Да?
— Чудех се за къщата…
— Моля? — В гласа на адвоката личеше искрена изненада.
— Питах се кога ще бъде обявена за продан.
Дънкърк не се опита да скрие отвращението си.
— Обадете се на „Спенсър Риълти“ — посъветва го той. — Те се занимават с имота.
Дани го послуша.
— Ал Дънкърк ме препрати към вас — осведоми той жената от фирмата за недвижими имоти. — Каза, че вие се занимавате с имота на Терио.
— Така е — потвърди тя.
— Бих искал да го видя.
— А, добре… чудесно, макар че трябва да ви кажа — малко е рано. Ще го обявя за продан едва другата седмица.
— О! — престори се на разочарован Дани.
И жената побърза да го успокои.
— Е, бих ви показала къщата! — обеща тя. — Просто не мога да ви я продам. Засега! Но ако наистина проявявате интерес, можем да я видим още тази сутрин.
Не му се струваше добра идея да се появи в офиса на Адел Сливински с Бомбардировача — тази кола обикновено настройваше хората скептично по отношение на шофьора. Затова взе такси. Четиридесетгодишна, с права руса коса и чип нос, който като че ли не отиваше на останалата част от лицето й, Адел бе темпераментна жена с бял мерцедес.
Когато потеглиха на запад към шосе 50, тя заговори за лихви на ипотеки и заеми, за предимствата на новите спрямо старите къщи.
— Страхотно е, нали? — Беше завила по един недовършен път. — Това е последното кътче от Феърфакс, което още не е напълно застроено.
Отвън къщата имаше малко занемарен вид, но от гледна точка на евентуалния купувач видимо нямаше дефекти. Напротив, изглеждаше удобна и в добро състояние, с медни водостоци и висок дъб, който заслоняваше покрива от следобедното слънце. Вътре беше идеално подредено, с кървавочервени ориенталски килими в дневната. По стените висяха ръчно оцветени гравюри от XIX век в прости дървени рамки: пустинни пейзажи, оживени кервансараи и източни пазарища.
„Страхотни картини, при това истински, а не репродукции от универсален магазин“ — помисли си Дани.
Мебелите бяха изхабени, но удобни и меки. Двамата с Адел, която отваряше и затваряше врати на празни гардероби и бани, стигнаха до кухнята. Според нейните думи беше „удобна, но ако бях аз, щях да махна всички тези златни повърхности“. После му показа „мокрото помещение“ и „хубав голям килер — много полезно нещо“. Накрая се поколеба пред ожулена бяла врата.
— А това е кабинетът — въздъхна тя. — Много се извинявам за състоянието, в което се намира. Надявам се, че разбирате — нямах възможност да го подредя. — Адел отвори вратата, отдръпна се настрани и го пусна да влезе пръв.
Дани очакваше да завари бъркотия, но всъщност помещението бе доста подредено — просто беше тясно и претъпкано. Няколко черни кантонерки и етажерки с книги. Дървено бюро с монитор с плосък екран сред купища хартии и книги, някои стари — и всичко това, покрито с прах. Под бюрото — компютър. На едната стена — карта на Източна Турция, на другата — на Ватикана.
Дани за пръв път усети, че нещата се променят.
— Малко мирише на мухъл — каза Адел.