Влезе в малкия паркинг зад галерията и остави Бомбардировача до Z 3 роудстъра на Иън. Трябваше да признае, че ефектът му достави удоволствие.
Завари Иън да стои до петдесетинагодишна жена, подпрял брадичка върху юмрука си и лакът — върху другата си ръка. Двамата разглеждаха пъстър малък акварел, изобразяващ езерце, набраздено от дъжд. Накрая британецът разпери ръце и измърмори нещо за „кръгова композиция“.
Времето не летеше.
Дани прекара около половин час в изложбената зала, помагайки на една жена в бял ленен костюм да избере картина, която да „отива“ на парче яркочервена тапицерия. Иън не можеше да повярва и обръщаше очи, когато жената повдигаше плата към поредната картина, включително литография на Раушенбърг5, която се продаваше за петцифрена сума. През остатъка от следобеда опакова последните продадени произведения и попълни формулярите за доставка, изпитвайки противоречиви чувства. Тук печелеше по девет кинта на час, докато при Белцер — десет пъти повече. Ала знаеше, че не бива да зарязва „общата си работа“. Детективските задачи бяха непредсказуеми и единственият му клиент всеки момент можеше да прекрати разследването. Освен това не искаше да премята Иън, въпреки че не си падаше по него (дори като собственик на галерия).
В пет часа помогна на Иън да заключи и се вля в потоците от прибиращи се вкъщи служители, които крайно бавно се точеха към окръг Феърфакс. Отне му час и четиридесет и две минути, но накрая стигна при къщата на Крис Терио. Там слезе и чувствайки се като престъпник, отиде да вземе чувалите с боклук от кофата. Мимоходом му хрумна, че може би няма да е трудно да влезе в къщата и спокойно да проучи документите на покойния професор. Но не. Едно беше да рови в боклука му, съвсем друго — да се вмъкне в дома му и да бърника в документите. Щом боклуците бяха на тротоара, всеки можеше да ги вземе. Те бяха обществена собственост.
Затова не бе като влизане с взлом. Напротив. Макар че Дани никога не го беше правил, ровенето в кофите не бе чак толкова необичайно. Всяка детективска фирма си имаше човек, който вършеше такава работа.
С изненада установи, че чувалите лежат в няколко сантиметра вода. За щастие не бяха пробити. Дани ги замъкна през моравата до Бомбардировача, отвори багажника и ги хвърли вътре. После потегли обратно за Адамс-Морган, придружен от слаба миризма на гнили плодове.
На сутринта си купи флаконче вазелин от местната аптека, после прекоси улицата до магазина за домашни потреби. Оттам взе две найлонови платнища, пакет гумени ръкавици и „модерен“ освежител за въздух, наречен „Озиум“. Накрая занесе покупките си през двете преки до Бомбардировача и потегли към студиото си.
То се намираше на третия етаж на някогашен универсален магазин на ъгъла на Флорида и Десета улица. Ограбена и опожарена след убийството на Мартин Лутър Кинг, сградата се беше превърнала в тухлена грамада, покрита с графити. Наоколо бяха натрупани боклуци и строшени стъкла, мотаеха се безброй наркопласьори, дремеха пияници.
Колкото и отвратителна да беше сградата, самото студио бе светло и забележително просторно. И адски евтино. Въпреки че първият етаж беше зазидан още преди двадесет години, всички други етажи имаха френски прозорци, които гледаха над гетото към предградията.
„Ателието“ на Дани (както шеговито го наричаше Кейли) се намираше в северозападния ъгъл на сградата, правоъгълно помещение с триметров таван и френски прозорци на двете външни стени.
Северозападният ъгъл на стаята му служеше за „офис“ — старо стоманено бюро, поставено срещу оръфана кушетка и изтъркан кожен стол. Наблизо имаше очукан телевизор върху кантонерка, на няколко метра оттам беше плотът с малка мивка и електрически чайник.
Това бе индустриален еквивалент на „чистото, добре осветено място“, някога описано от Хемингуей, макар че не можеше да се нарече „свежо“. Дъсченият под беше опръскан с боя, сякаш Джаксън Полак6 бе получил припадък с четки в двете ръце. В единия ъгъл имаше поялник до заплетена маса метал, чието скулптурно намерение Дани вече не си спомняше (ако изобщо някога го беше знаел). В отсрещния край стеатитов бюст на Дж. Едгар Хувър, останал от студентските години, вторачено се взираше в света зад прозорците. Пет-шест платна бяха облегнати на стената до вратата, която изглеждаше така, сякаш са я разбивали агенти от Управлението за борба с наркотиците — при това многократно. Повечето картини бяха рисувани преди години, когато Дани току-що се беше дипломирал и живееше на Майорка авеню с една хубава (макар и шантава) холандска актриса.