Докато влизаше в студиото с боклука на Терио и покупките, на Дани му хрумна, че трябва да направи списък на произведенията, които са при него и които е дал на приятели. Така щеше да си помогне за организирането на изложбата в „Ниън“.
Остави чувалите с боклук на пода, включи телевизора (радиото беше повредено) и се огледа. С какво разполагаше за изложбата? Няколко скулптури от тел, два колажа, една недовършена „конструкция“, чийто център представляваше очертание с бяла боя на пода. На пръв поглед приличаше на силует на жертва на убийство. При по-внимателно вглеждане се установяваше нещо друго, или по-точно две неща: изпъкналост в раменете, която можеше да е криле или зачатък на криле, и прецизно нарисувана длан в края на протегната ръка. Ефектът от крилете и дланта бе двусмислен и смущаващ, тъкмо защото човек не можеше да е сигурен дали се появяват, или изчезват. Дали са останки, или предвестници. Дали фигурата е паднала, или се изправя. Дори самият Дани не знаеше.
Беше му отнело почти цяла седмица, за да направи силуета (и дланта) както трябва и сега искаше да купи въртяща се червена лампа като на полицейски автомобил. Със святкащата над очертанията лампа и на фона на „Месия“ от Хендел инсталацията щеше да е смущаваща. А може би нещо повече.
После идваше „Вавилон II“.
Разположено в центъра на стаята и ярко огряно от слънцето, последното произведение на Дани бе зловещо и в същото време безспорно красиво — прозрачен град, в сърцето на който сияеше загадъчната холограма. На дневна светлина плаващият във въздуха образ още повече приличаше на призрак, както си беше замислен. Размита и избледняла, холограмата имаше сепващото въздействие на халюцинация.
Той отвори прозорците, опъна платнищата на пода и запуши ноздрите си с тампони с вазелин с надеждата да се предпази от киселата воня на боклука. После изсипа един чувал върху найлона и си сложи ръкавиците.
Боклукът не бе отскоро, но не беше и в толкова ужасяващо състояние, колкото се бе опасявал. Установи, че Терио явно е бил вегетарианец. Поне в чувалите нямаше остатъци от месо, затова нямаше и червеи. Затова пък имаше винарки — цял облак, който затанцува над платнището.
С дръжка на метла разрови боклука, за да види дали няма медицински отпадъци — Терио може да е бил наркоман, диабетик или хемофилик. Нямаше игли, превръзки и следи от кръв. Само безброй опаковки: празна кутия от вафли, кора от яйца, кофички от кисело мляко, пакет от царевични пръчици, почернял от плесен. Имаше използвано мляно кафе и книжни филтри, смачкани кутии от кока-кола и пет-шест бутилки от минерална вода. Смачкана кутия от обувки, в която някога бе имало маратонки „Найки“ (четиридесет и пети номер) и много стари вестници. „Не си е падал по рециклирането“ — помисли си Дани.
По-важно бе, че намери няколко ръкописни бележки, самозалепващи се листчета с телефонни номера и къси списъци („масло, праз, кисело мляко, хляб“), пликове и сметки, рекламни листовки, каталози и банкови сведения. Остави документите настрана, за да ги проучи по-късно — първо трябваше да върне боклука в чувалите и да го изнесе на улицата, преди вонята да се разнесе из студиото.
Междувременно забеляза, че телевизорът е настроен на Ем Ес Ен Би Си, канала на Кейли, по който двама аналитици дрънкаха за „базисни точки“ и предстоящата среща на Федерацията. За Кейли предаванията по Ем Ес Ен Би Си бяха по-занимателни от концерт на „Ю Ту“. В апартамента телевизорът почти постоянно работеше на този канал и гаджето му хипнотично зяпаше повишаването и спадането на цените, движението на борсата и индекса Дау Джоунс.
Когато разбра, че интересът й към финансите е колкото работа, толкова и хоби, той реагира с подозрение — сякаш беше научил някаква тъмна тайна. Струваше му се, че заниманията на Кейли са симптом за скрит недостатък — по-точно алчност — и че този недостатък не вещае нищо добро за бъдещето й с художник. Съвсем скоро обаче беше осъзнал, че макар да е тясно свързано с парите, влечението й към финансите няма нищо общо с консуматорството. Тя не обичаше да пазарува. За нея пазарите за ценни книжа бяха просто своего рода писта, на която трябваше да прояви чудеса от прозорливост и аналитичност. Самите пари бяха просто мярка за представянето й, финансова равностойност на хронометър.
Дани разбираше всичко това, ала не споделяше нейното въодушевление — нито към борсата, нито към телевизионните канали, които я отразяваха. За него Ем Ес Ен Би Си бе нещо като видео новокаин с дуднещи телевизионни водещи и непонятни червени и зелени символи, течащи в горния край на екрана. Щеше да превключи на друга програма, но ръцете му бяха мръсни. Звукът поне му правеше някаква компания, при това човек можеше да не му обръща внимание.