Скоро приключи с първия чувал. След като премести „находките“ си настрани, той върна останалото в чувала, здраво го завърза, изсипа втория, приклекна и започна да рови из боклуците, като от време на време вдигаше поглед към телевизора.
Цифрите на екрана бяха главно зелени — което беше хубаво, тъй като означаваше, че Кейли ще се прибере в добро настроение. Хрумна му, че може би ще е забавно да създаде произведение, свързано с Уолстрийт. Навярно можеше да сглоби конструкция с някое от ония устройства за борсова информация, в което данните да се люлеят, вместо да текат. Или не просто да се люлеят. Защо да не го постави на челото на човек в раиран костюм? При това не кой да е, а Човека с бомбето от прочутата картина на Магрит7.
Или може би не. Беше доста буквално.
Скоро почти свърши с втория чувал и разсеяно се зачуди за устройството. Трябваше ли да иска разрешение от Дау Джоунс, за да го използва? Или можеше просто да го запише на видео и да си поиграе с него — с новата си система за видео редактиране.
Не че имаше такава. Засега. До този момент му се бяха събрали четиринадесет часа работа за Белцер, което означаваше хиляда и четиристотин кинта. Много пари за толкова малко време, но въпреки това капка в морето. Трябваха му двадесет бона — петнадесет, ако купеше апаратурата на едро.
Идеята го накара да се замисли. Нямаше нужда да бърза. Всъщност защо да не действа по-спокойно. По-изчерпателно. Дани с въздишка погледна екрана и видя, че един от кореспондентите на канала стои пред някаква напомняща крепост сграда. „Какво е това място?“ — зачуди се той, докато репортерът разказваше, че жителите на Силиконовата долина били смаяни от убийството на някакъв ГТ.
Дани не знаеше, а и не го интересуваше какво е „ГТ“, но репортажът го заинтригува, тъй като по този канал не се занимаваха с убийства.
Репортерът стоеше до надпис ВСС и присвиваше очи срещу ярката слънчева светлина.
— … в подножието и трябва да кажа, че хората тук наистина са обезпокоени, не само защото е известно, че компанията търси инвестиции, а такива неща обикновено подплашват инвеститорите. Според полицията господин Пател е бил открит рано тази сутрин в един изключително далечен район на пустинята Мохави, усамотено място, което рядко се посещава дори от туристи. Според властите е цяло чудо, че жертвата — която е била завързана за юково дърво с фиброоптичен кабел и очевидно е била подложена на изтезания — изобщо е открита, при това толкова бързо.
„Пател ли?“
Показаха студиото, откъдето привлекателна азиатка попита:
— А компанията, в която е работил господин Пател, излезе ли с изявление?
— Още не, Пам.
Дани зяпна екрана със смутена усмивка. „Как ли пък не! Това е друг човек — не може да е същият!“
Все още загледан в телевизора, той видя мъж на средна възраст с тъмен костюм да излиза от сградата, пресрещнат веднага от репортера. Мъжът — червенокос и с плашливо изражение — очевидно искаше да избяга, но камерата го държеше като елен на светлината на автомобилни фарове.
— Познавахте ли жертвата?
„Трябва да има безброй хора на име Пател — каза си Дани. — Боб, Рави, Омар…“
— Всички познаваха Джейсън. — Ето! Джейсън?! — Ние не сме чак толкова голяма фирма. Бихте ли ме извинили…
— Той е бил главен технолог във ВСС, нали така? — попита репортерът.
— Да — потвърди мъжът и се озърна на двете страни, сякаш търсеше път за бягство.
— Можете ли да ни кажете с какво се занимаваше?
— Не. — С тези думи мъжът излезе от кадър.
„Мамка му! — помисли си Дани. — Дали Белцер знае за това?“ Може би трябваше да му се обади. А може би не. Вероятността в Калифорния да има повече от един Джейсън Пател изглеждаше малка, но съществуваше. Преди да се свърже с Белцер за новината (ако наистина бе новина), трябваше да научи дали номерът на убития е същият като онзи, на който беше звънил Крис Терио.
Самият той нито за миг не се съмняваше, че човекът наистина е същият. Трябваше да е. Двама души, и двамата умрели от шантава смърт. Единият изтезаван, другият жив погребан. Телефонните разговори можеше да са съвпадение, ала Дани не смяташе така. Каквото и да говореха, нищо не изглеждаше такова, каквото е.