След като въведе данните, Дани натисна клавиша RETURN, отпусна се назад и зачака. След малко екранът леко потрепери и информацията се появи: името, адресът и телефонният номер на Пател. Следвани от думите:
Вери Смол Системс, Инк.
Главен технолог
„Господи! — помисли си. — Той е.“
Първата му реакция беше да се обади на Белцер. Само че в Сан Франциско още бе прекалено рано, затова реши да почака. Всъщност се опита да изхвърли всичко това от главата си.
Извади малък бележник от горното чекмедже на бюрото и запрелиства страниците, докато намери каквото търсеше — списък на скулптури, картини, литографии и други произведения, изложени в галерии и дадени на приятели. Общо бяха петнадесет, от които все още му харесваха девет-десет. Заедно с това, което имаше в студиото и апартамента, може би щеше да събере двадесет творби, които си струваше да покаже.
Той отиде до прозорците и се загледа над върхарите на дърветата, без да ги вижда. Представи си, че обикаля изложбата в „Ниън Гелъри“. Галерията се състоеше от две големи помещения с много високи тавани и една по-малка стая на втория етаж. Повечето от произведенията му идеално щяха да се съберат в едната по-голяма зала, може би и на втория етаж. Но нямаше как да напълни цялата галерия — не и с това, с което разполагаше.
„Затова сигурно е добре да приключа с Белцер. И да си плюя на ръцете.“
За миг си спомни студения преценяващ поглед на Лавиния, кървавочервените й устни и деловия й глас: „Нали имаш достатъчно творби?…“.
Беше десети август. Изложбата се откриваше на пети октомври. Разполагаше с почти два месеца. Естествено, трябваше да вземе предвид двадесетте часа седмично при Иън. Освен ако не напуснеше. Набързо обмисли тази възможност. Може би имаше логика. Изложбата беше много по-важна от работата му в галерията. От друга страна, в банката имаше точно един бон. Плюс спечеленото от Белцер. „Не стига.“ А имаше други разходи, подготовката на изложбата. Което означаваше, че ако напусне, ще се наложи да живее на гърба на… Кейли. А не искаше.
Имаше нужда от видеотехника. С нея можеше да направи страшно много неща. Само че нямаше шанс да се сдобие с такава. Беше работил около двадесет и пет часа за Белцер — това дори не покриваше получения аванс. Оставаше му да напише доклад и имаше малка вероятност адвокатът да го прати на аукциона за кантонерките. Така че общо може би щеше да събере тридесет часа. Около половината от първата вноска за качествена система.
Ядосано вдигна една резачка за тел и започна да работи по скулптурата, която бе зарязал предишната седмица. Тя беше изящна творба от дебела медна тел, огъната и увита в стилизирано изображение на Алберт Айнщайн. Закачена за тавана с найлонова корда, скулптурата бавно се завъртя около оста си. Изглеждаше като скицирана във въздуха. Дани се гордееше с този интересен експеримент, но ако искаше да го завърши, трябваше да поработи върху него от всички страни. Накъдето и да се завъртеше скулптурата, където и да застанеше човек, трябваше да е очевидно — веднага трябваше да стане ясно, че изобразява Айнщайн.
А още не беше така. Отзад приличаше на Джери Гарсия. С помощта на резачката и чифт клещи той започна да огъва телта на една или друга страна, да прибавя или отнема парчета метал. Скоро се увлече и забрави всичко друго, освен ръцете си и телта в тях — образа, формата, изненадата.
Работи близо час, докато внезапно вдигна глава и осъзна къде се намира. Преходът бе цялостен и мигновен, като при плувец, изскочил на повърхността, преминал от една атмосфера в друга. Дани отстъпи назад, наклони глава и разгледа скулптурата. После я обиколи. „Не е зле — реши той. — По-малко Джери. Повече Алберт.“
Но ако не побързаше, щеше да закъснее. В един трябваше да е в галерията, а дотогава оставаха петнадесет минути. Въпреки това се забави, за да погледне тъжно „Вавилон II“. Това беше най-хубавото му произведение. Трябваше да го покаже на изложбата. Ала все още не бе измислил как да го пренесе, без да го разглобява.
През остатъка от следобеда работи в галерията. Обади се Кейли. („Теб търсят“ — навъсено измърмори Иън.) Тя му каза, че се налага да остане до късно на работа. Освен това трябвало да променят плановете за почивните дни. На другия ден заминавала за Сиатъл — някакъв проблем във фирмената централа.
След като Джейк се отби да му поиска назаем двадесет кинта, Иън се впусна в строга тирада за „личните телефонни разговори и посетители на работното място“. Дани търпеливо го изслуша, като разсеяно си играеше с обиците си и го съжаляваше — британецът дори не можеше да го погледне в очите. Срамуваше се заради него. Човекът почти се задъхваше.