— Кажи ми какво искаш — настоя Дани. — Трябва да ти донеса нещо. Каквото пожелаеш!
— Стига ми една фланелка — с невинно изражение отвърна тя. — Ако намериш нещо с Колизеума, ще е страхотно. Писна ми от бижута.
На другата вечер Дани стоеше до прозореца и чакаше обещаната кола, когато пред блока се появи мастиленочерен мерцедес и паркира, задръствайки изхода на спрелите до тротоара автомобили. „Богато копеле“ — помисли си той и се зачуди кога ще се появи неговата кола. Изтече минута, после още една. Накрая видя шофьора на мерцедеса да слиза и бавно да се приближава до входа на блока. Ала чак звънецът на вратата го накара да разбере, че лимузината всъщност е за него.
Набит около четиридесетгодишен мъж, шофьорът носеше тъмен костюм, тъмни очила и черна мека шапка. Той издърпа сака от ръката на Дани, изтича обратно при колата и отвори задната врата.
— Моля — каза шофьорът и кимна към коженото дипломатическо куфарче на задната седалка.
Дани не съвсем успешно се опита да си придаде небрежен вид и сподави импулсивната си широка усмивка.
— Благодаря! — отвърна той и се вмъкна вътре.
Колата бе почти напълно звукоизолирана. Шофьорът на спрелия зад тях боклукчийски камион нетърпеливо надуваше клаксона. Дани едва го чуваше, въпреки че сигурно кънтеше над цялата улица. А шофьорът на лимузината изобщо не му обръщаше внимание. Той спокойно прибра сака в багажника, заобиколи отпред, седна зад волана и си сложи предпазния колан. После нагласи шапката си, внимателно провери резултата в огледалото и се усмихна.
— Тръгваме — каза мъжът с акцент, който Дани не успя да определи.
„Може би е от Централна Европа.“
Когато потеглиха, Дани разгледа обстановката — малък телевизор, пет-шест списания и малко шише шампанско в сребърна кофичка със счукан лед. В кристална ваза имаше кървавочервена уханна роза. Той се пресегна и включи лампата на тавана, която прогони сумрака от тъмните прозорци на лимузината.
Всичко това беше извънредно впечатляващо, малко смущаващо и забавно. Но онова, което го накара да се опули, бяха списанията — „Изкуството в Америка“, „Дарума“, „Азиатско изкуство“. Очевидно бяха избрани заради него — единствено заради него.
Колкото и ласкателно да бе това, докато отваряше куфарчето на седалката, Дани изпитваше известни опасения. Вътре намери мобифон, инструкции за употреба и кратко писмо. „Това ще ни помогне да поддържаме връзка — гласеше то. — Американските мобифони не работят в Европа, а хотелските телефони не са сигурни. Съветвам ви да го използвате, когато се налага. Б.“ Дани прегледа инструкциите, в които се обясняваше (на шест езика), че телефонът е дигитално устройство с вградено кодиране на базата на масово разпространения в Европа стандарт GSM.
В куфарчето имаше и кожена папка с билетите и маршрута, както и резервация за апартамент — апартамент! — в хотел „Дингилтера“. За маршрута с кламер бяха прикрепени визитна картичка на „Паулина Пасторини, преводачка“ и плик с обещаните от Белцер документи — скъпи наглед визитки и ламинирана карта за самоличност. И визитките, и картата бяха с малка златна звезда. Дани с изненада видя снимката си на картата („Откъде са я взели?“ — зачуди се той) и прочете името Франк Мълър (Дет.).
Имаше дори полицейска значка — метална звезда с номер 665. Обзе го силна нервност. Ами ако го спрат на детектора за метал на летището? Как щеше да обясни факта, че носи фалшиви документи — при това полицейски? „Спокойно!“ — каза си той. Никой нямаше да обърне внимание на значката и картата му. И даже да ги видеха, притежаването им не бе незаконно. Просто щеше да ги прибере в сака си и да го даде на багаж.
Пътят до „Дълес“ им отне четиридесетина минути. Дани извади билетите, за да провери самолетната компания и часа на излитане — и се смая, че ще лети с първа класа. Вместо да го зарадва, това още повече изостри тревогата му. Лимузина, апартамент в хотела, билети за първа класа. „В какво се забърквам?“ — зачуди се той.
Служителката на гишето го дари със сияйна усмивка, обработи билета и залепи етикет ПЪРВА КЛАСА на войнишкия му сак. Скоро седеше на мека кожена седалка, пиеше шампанско и зяпаше през прозореца смаляващия се под крилата Вашингтон. Беше на седмото небе — или щеше да е, ако не бе оная значка в сака му.
Значката го смущаваше. Имаше нещо в това да се преструва на ченге, което… е, добрите хора не постъпваха така. И това повдигаше един въпрос, един извънредно интересен въпрос, толкова принципен, че дори не му се щеше да мисли за него.