— Не съм сигурен — измърмори Поляков и се приближи към отсрещната стена. — Нещо странно.
Дилейни погледна натам и видя, че партньорът му е прав: наистина беше странно. Северният ъгъл на мазето бе отделен с набързо издигнати стени от бетонни тухли. Сключващите прав ъгъл стенички бяха широки по около метър и двадесет и стигаха до тавана, образувайки нещо като бетонен килер, но без врата.
— Какво е това? — попита Дилейни.
Поляков поклати глава и пристъпи напред.
Килерът — или каквото беше това — беше построен аматьорски. Хоросанът излизаше между тухлите, които не бяха подредени много грижливо. Полицаите се вторачиха в стените.
— Прилича… прилича на импровизирана стая! — накрая каза Поляков.
Дилейни кимна с глава и прокара пръсти през гъстата си кестенява коса.
— Сигурно затова е ходил в магазина за строителни материали. Трябва да е…
— Сега усещаш ли миризмата? — прекъсна го партньорът му.
Дилейни се скова. Въпреки че пушеше отдавна, той също долови вонята. Две години бе служил в отделение за регистрация на гробове във военновъздушната база в Дувър и ако не друго, поне научи как мирише смъртта.
— Може да е плъх — каза Поляков. — Те се вмъкват в стените…
Дилейни поклати глава. Сърцето му биеше ускорено, адреналинът напираше в гърдите му. Той дълбоко си пое дъх и по-внимателно проучи стените.
Най-немарливо беше направен най-горният ред. Тухлите бяха поставени накриво, измежду тях се бе стекъл хоросан. Дилейни откърти едно парче и го натроши между палеца и показалеца си.
— Да не смяташ, че тоя тип… — Поляков остави изречението недовършено, тъй като Дилейни отиде при тезгяха и се върна с чук и отвертка. — Може би ще е по-добре да съобщим в участъка.
— Знам — отвърна Дилейни и започна да дълбае хоросана, използвайки отвертката като длето. Поляков замърмори, че не бивало да докосват нищо на местопрестъплението, ала партньорът му сякаш беше обзет от някакъв бяс. — Нали сме следователи! — каза той. — Просто разследвам.
Само минута по-късно тухлата бе освободена от хоросана. Дилейни удари още веднъж с чука, остави инструментите на пода, и започна да я размърдва насам-натам с ръце.
Когато я измъкна, отвътре блъвна толкова остра воня, че Дилейни почти я усети в устата си — сякаш с върха на езика си бе докоснал мястото, откъдето току-що са му извадили изгнил зъб.
— Помогни ми — нареди той.
Двамата с Поляков смъкнаха тухлата на пода. Вече не се съмняваха какво ги очаква зад стената, но все още не го виждаха — отворът беше прекалено високо. Дилейни вдигна чука и отвертката и се зае с втора тухла, атакувайки я почти с настървение, като се опитваше да не диша. Скоро и тя бе извадена и точно над главата му се образува прозорче.
Поляков правеше всичко възможно да контролира стомаха си. Дилейни потърси нещо, върху което да стъпи, видя стол с права облегалка до вратата на мазето, домъкна го и се качи върху него. После свали фенерчето от колана си, насочи лъча към прозорчето… и се вцепени. Някъде отгоре пак се разнесе записът на смеха.
— Какво виждаш? — попита Поляков. — Какво…
Дилейни се олюля.
— Ще повърна — каза той.
Патоанатомът пристигна след четиридесет минути, придружен от детектив от отдел „Убийства“, трима полицаи, криминалист и катафалка. Възрастният патолог Икабод Крейн беше висок към метър и деветдесет и тежеше най-много шестдесет и пет килограма. Ако се съдеше по жълтеникавия цвят на пръстите му, трябва да бе палил цигара от цигара, откакто се беше родил.
Няколко минути по-късно бурята връхлетя със светкавици и гръмотевици. Плисна проливен дъжд. Един от полицаите постави портативни прожектори пред „гробницата“, както вече я наричаха всички. Наблизо друг полицай търсеше отпечатъци от пръсти, докато трети снимаше с фотоапарат, чиято светкавица се конкурираше с мълниите навън. Накрая патологът предложи частично да разрушат гробницата, за да направи оглед на трупа.
В края на краищата там бе извършено убийство — или поне така се предполагаше. Докато патолозите не установят друга причина, полицията третираше самоубийствата и злополуките като убийства.
— Кофти работа — измърмори патологът.
Дилейни мрачно кимна и подаде на детектива списък на повърхностите, които бяха докосвали двамата с Поляков: вратите на къщата, входната и задната, вестниците и пощенската кутия, вратата на пикала и един от страничните прозорци на сградата. Чука и отвертката, тухлите и електрическия ключ. Касовата бележка от магазина за строителни материали.