Минувачите бяха елегантни и модерни. Жените бяха еднакво слаби и красиво облечени — както и повечето мъже. Като че ли всички пушеха и никой не носеше банани на кръста. Освен туристите. Половината приличаха на американци и бяха с наднормено тегло. Що се отнасяше до самия Дани, той не беше дебел и носеше хубави обувки — мокасини „Кол-Хаан“. Но иначе се чувстваше почти старомоден сред италианците с памучния си панталон и невзрачното си поло.
Имаше два начина да процедира: или веднага да се захване на работа (като добро момче), или да постъпи по-естествено — а именно да убие час-два по кафенетата в четене на „Хералд трибюн“ и наслаждаване на la dolce vita.
Труден избор, ала добродетелта надделя. Плати сметката с кредитната си карта, прекоси улицата и се запъти към един банкомат пред Банко Амброзиано. Изтегли половин милион лири, после хвана такси до хотела си.
Настани се на фотьойла до прозореца, вдигна слушалката и мислено повтори кратката реч, която беше измислил по време на полета от Вашингтон. Доволен от репетицията, той набра номера от квитанцията от „Федерал Експрес“ и зачака. Телефонът отсреща мигновено даде сигнал. Дани се наведе напред с лакти върху коленете и се съсредоточи. Накрая се разнесе записан глас:
— Ciao! Avete raggiunto Inzaghi. Non posso ora venire al telefono…
Единствените думи, които разбра, бяха „чао“, „Инзаги“ и „телефон“, но схвана смисъла. Монаха го нямаше. Щеше да му се обади на сутринта.
Нямаше какво друго да прави. Отец Инзаги бе единствената причина за пристигането му в Рим. Ако не се намираше в града или откажеше да се срещнат, е… в такъв случай клиентът на Белцер щеше да е изхарчил много пари за нищо. „Което си е негов проблем, помисли си Дани. Нищо не мога да направя.“ Единствено от Белцер зависеше дали ще остане в „Дингилтера“ ден, седмица или месец и през няколко часа ще се обажда на същия номер.
Той взе бутилка минерална вода от минибара, отпусна се на стола пред телевизора и запревключва каналите с дистанционното. Скоро беше погълнат в драмата на мач за купата на УЕФА, без да го интересува, че е игран преди няколко месеца. Някъде през второто полувреме телефонът иззвъня и той разсеяно отговори:
— Да?
— Господин Крей? — Женски глас, но гърлен и със слаб акцент.
Той изключи звука на телевизора.
— Тук е Дани Крей.
— Обажда се Паулина Пасторини — вашата преводачка. Струва ми се, синьоре Белцер ви е предупредил, че ще се свържа с вас.
— Хм, даа!
— Е, първо — добре дошъл в Рим…
— Благодаря…
— … и второ, мога ли да ви помогна с нещо? Имате ли всичко, от което се нуждаете?
— Май че да — отвърна Дани, — но… опитвам се да се свържа с един човек…
— Да?
— Да. Имам малък проблем. Той е монах. И предполагам, че работи във Ватикана.
— Да?
— Е, имам телефонния му номер, но ми отговаря телефонен секретар. И е на италиански, естествено, затова…
Тихо подсмихване — много секси.
— Ако искате… мога да му се обадя от ваше име. Да проверя дали знае английски.
Дани се замисли за миг и се намръщи.
— Малко е сложно — отвърна той.
— Разбирам. Нашият приятел ми обясни. Но това не представлява проблем. Просто ще кажа, че ви помагам да уредите нещата.
— Ами…
— Търси го „инспектор Мълър“, нали?
— Да.
— Тогава ще му се обадя утре сутрин — заяви преводачката.
— Чудесно. — Той се опита да скрие недоволството в гласа си, но знаеше, че не е успял напълно. Смущаваше го фактът, че преводачката знае за „инспектор Мълър“ — макар че, естествено, тя трябваше да го знае.
— Просто ще ви уговоря среща — каза жената. — С мен, ако не знае английски, или без мен, ако знае. Съгласен ли сте?
— Да.
— Тогава се разбрахме. Ами вие? Утре… свободен ли сте?
— Като птица — отвърна Дани.
— Моля?
— Казах, че съм волен като птица.
Пак онзи смях, мелодичен ромон.
— Разбира се. Извинете ме, но на италиански нямаме такъв израз. И слава богу, защото повечето птици в Рим са гълъби и е много трудно да ги наречеш „волни“. Те са просто… как се казва… бездомни.
Беше негов ред да се засмее.
След като приключи разговора, Дани си отвори втора бутилка минерална вода и се обади в Щатите, за да прослуша съобщенията на телефонния си секретар.