— Здрасти! — само успя да отвърне той.
Паулина с ослепителна усмивка го погледна през гъстите си мигли.
— Мислех, че сте по-стар — кокетно рече тя.
— Аз пък си мислех, че вие сте по-стара.
Онзи мелодичен смях.
— Както и да е, съжалявам, че… изниквам просто така. Ще пием ли кафе?
И без да дочака отговора му, тя се завъртя на токове и се запъти към бара на хотела. Дани защапука след нея като кутре, едновременно предпазлив и развълнуван, приковал поглед към подгъва на полата й. Тя беше толкова къса, че едва се вместваше в рамките на благоприличието, и когато Паулина се настани на високото столче и кръстоса крака, Дани направо онемя.
За щастие изневиделица се появи келнер и го избави от необходимостта да поведе разговор. Преводачката го погледна.
— Капучино?
Дани кимна и отвърна:
— Става.
Когато келнерът се отдалечи, тя каза:
— Извинявам се, че се появих без предупреждение. Но вие не отговаряхте на телефона. Не мога да понасям телефонните секретари, затова… — Паулина сви рамене, дребен жест, който привлече вниманието към дългата й лебедова шия и изящното очертание на ключиците й. — Казах си, просто ще му оставя бележка. И тогава — наистина ослепителна усмивка, — ви видях!
— Хммн! — измънка Дани. Не можеше да повярва, че се държи толкова глупаво. „Стегни се.“ — И… хмм… какво щеше да пише в бележката?
Онзи мелодичен смях.
— За отец Инзаги, естествено. Реших, че е най-добре да му се обадя рано, преди да излезе някъде… — Тя разпери ръце и ги размаха. — Не знам, да се моли или нещо подобно. Нямам представа какво вършат монасите по цял ден. Искам да кажа — къде ходят. Е! Сега вече знам.
— Значи се свързахте с него!
— Да!
— И какво върши по цял ден отец Инзаги?
— Работи в библиотеката на Ватикана.
— Върху какво?
— Той е… как се казва? Дигитализира старопечатните издания.
— Сериозно?! — рече Дани.
Тя кимна с усмивка.
— И какви са тия… старопечатни издания?
— А, добре — отвърна Паулина. — Боях се, че знаете какво представляват, защото аз не знаех и трябваше да попитам. Ако вие знаехте, а аз — не, щеше да е лошо, защото… е, нали работя с думи.
Тя се наведе към Дани, привидно без да забелязва въздействието на деколтето си върху него. Той се опита да не поглежда, ала това бе горе-долу също толкова лесно, колкото да не се подчини на закона за земното притегляне. Очите му се плъзнаха по тъмната линия. Сянката и изпъкналостта на зърната й…
— Старопечатните издания — с блещукащи очи каза преводачката. — Струва ми се малко зловещо, нали? Но не — това просто са книги, отпечатани преди шестнайсети век. Този монах, Инзаги, е специалист. По книгите или по компютрите. Според мен и по двете. Но толкова отдавна работи в архива, че му викат Царя на плъховете. Така наричат монасите, които работят с книги. Книжни плъхове! А той е техният цар. — Тя се смъкна от столчето и се изправи. — Извинете ме за момент. — И усмихнато се отдалечи с полюляващи се хълбоци, привличайки като магнит погледи от всички страни.
Келнерът се появи след миг. С бързина и замах на крупие той поднесе две порцеланови чаши, пълни до половината с кафе, бяла каничка с разпенено мляко и комплект от калай и стъкло, съдържащ четири вида захар.
Дани отпи глътка от прекрасното кафе и се заслуша в прибоя на разговорите наоколо. Още една глътка, последвана от тишина, толкова внезапна, че го накара да вдигне поглед. И я видя да се приближава към него. Чантичката предизвикателно подскачаше на хълбока й. Човек трудно можеше да устои да не я зяпне.
— Докъде бях стигнала? — попита Паулина, когато остави чантичката си на бара и се настани на столчето.
— Говорехте за плъхове.
— Точно така! — Тя отпи глътка кафе, остави чашата и стана сериозна. — Както казах, сутринта разговарях с Инзаги. И му обясних защо искате да се срещнете с него — в общи линии. Споменах, че е полицейски въпрос, свързан с професор Терио.
Дани кимна с глава.
— И той?…
— Имате среща на обяд. Направих резервация в едно страхотно ресторантче на Виа деи Картари. Мисля, че ако му предложите обилна храна и малко вино — или може би много вино — ще ви помогне.