Инзаги разтърси глава, сякаш за да проясни мислите си.
— Значи се изненадахте? — попита Дани.
— Дали съм се изненадал? Естествено! Не твърдя, че нямаше проблеми, тревоги. Но трябва да разберете: той беше човек, който обичаше живота! Човек с невероятно чувство за хумор. Макар че… — Монахът се наведе към него и поверително прибави: — Шегите му бяха ужасни.
Дани се усмихна.
— Какво искате да кажете?
Инзаги го погледна раздразнено.
— Сигурно е заради езика. Моят английски е…
— Отличен!
— Не, не. Просто е нормален. А Крис, той винаги правеше… каламбури. Ужасни каламбури според мен, но пък… може аз да не съм ги разбирал заради езиковата бариера.
Дани любезно кимна с глава.
— Пример! — заяви монахът. — Питам ви: какво му е смешното на „Хей-хо, Терио“?
Дани се подсмихна.
— Не е много смешно.
Това май беше от някакво детско стихче, помисли си той.
— И аз така смятам — отбеляза Инзаги. — Просто не е смешно. Но всеки път щом го кажеше, той се заливаше от смях. „Хей-хо, Терио!“ И си умираше да се киска. — Монахът поклати глава.
— Толкова често ли го повтаряше?
Инзаги кимна с усмивка.
— Да. Това беше неговият… как се казва? „Подсещащ въпрос“, в случай че забрави някоя парола — поясни той. — После усмивката му се стопи и монахът стана мрачен. — Аз го подведох.
Дани го погледна озадачено.
— Защо така?
Отец Инзаги сви рамене.
— Защото ми беше приятел! — Той тежко въздъхна. — Трябваше да съм по-отзивчив към чувствата му. Трябваше да усетя! Но… нямах представа.
Монахът с надежда хвърли поглед на Дани в търсене на съчувствие.
— Мисля, че повечето хора се чувстват така, когато някой умре… по такъв начин — отвърна Дани. — Даже да е било злополука, те си казват „Ако бях с него, сега щеше да е жив“. Но обикновено никой не може да направи нищо. Никой не е можел да го предотврати.
Келнерът пристигна с бутилка „Барбареско“, отпуши я със замах и зачака Инзаги да заяви, че виното е добро. След като монахът одобрително кимна, сервитьорът напълни чашите им и взе поръчката. Когато се отдалечи, италианецът се наведе напред и притеснено каза:
— Чудя се, господин инспектор…
— Да?
— Чудя се дали… може да видя документите ви?
Въпросът изненада Дани, а не трябваше. В гърдите му нахлу адреналин и устните му се свиха в нервна усмивка. Телефонното представяне беше едно, но лъжата бе нещо съвсем лошо. Да излъже, че е ченге. Какво си мислеше?
— Няма проблем — отвърна той и извади служебната карта, която бе получил от Белцер.
Монахът я взе с извинителен поглед.
— Просто сте твърде млад — каза Инзаги. — Очаквах някой по-възрастен. — Почти без да погледне документа, той засрамено му го подаде обратно. — Извинявайте.
Дани поклати глава.
— Хубаво е да си предпазлив — човек никога не знае…
— Така е — потвърди монахът.
— Е… казаха ли ви какво се е случило?
— Не. — Инзаги любопитно го погледна и поклати глава. — Има ли значение?
— Ами това е една от причините да съм тук. Било е извънредно необикновено „самоубийство“.
Монахът се намръщи.
— Защо?
Дани описа обстоятелствата, при които бяха открили Терио, наблюдавайки лицето на събеседника си. Първоначалното опечалено изражение на Инзаги се замени с отвращение. Накрая отпи голяма глътка вино и избърса устата си със салфетката.
— Боже мой! Това е ужасно странно. Искам да кажа…
Дани го погледна мрачно.
— Въпреки че! — Инзаги вдигна показалец. — Въпреки че! — повтори той и разклати пръста си като Фидел Кастро. — Има прецеденти.
Дани запремигва учудено.
— Нима?
Монахът тържествено кимна с глава.
— Е, аз пък никога не съм чувал за такова нещо. Повечето хора скачат от мостове или се застрелват — упорстваше Дани. — Или гълтат таблетки.
— Да, разбира се, прав сте. Но в контекста на вярата — в контекста на християнството — тези неща имат дълга история.
— Наистина ли? — озадачено попита Дани. Неговото религиозно възпитание бе минимално, но ако хората масово се зазиждаха в името на Иисус, трябваше да е чувал за това. — Дълга история ли?