Инзаги отпи голяма глътка вино, вдигна чашата си на светлината на прозореца и се наслади на цвета.
— Светът е враг на спасението — заяви той. — И винаги е бил. Той е бойно поле за душата, мястото, където плътта се среща с дявола. Напуснете света, и дяволът не може да се добере до вас. — Нова глътка вино и монахът се наведе напред. — Наричали са се анахорити, от гръцкия глагол „анахорео“ — оттеглям се. Първите анахорити отивали в пустинята и живеели в пещери. Най-странни били стилитите, които прекарвали живота си на върха на колони.
— Колони ли?
— Класически руини — поясни монахът.
— И са прекарвали живота си там?! Седнали на върха?
Инзаги кимна.
— По-голямата част от живота си — потвърди той. — По-късно, през средновековието, били… зазиждани живи. В стените на черквите. Северните стени.
— Зазиждани живи — повтори Дани.
— Струва ми се, че това е точният израз. Per seppellire vivo. Погребан жив. Това са думите, нали?
Дани кимна.
— Да, това са думите.
— И аз така си мислех, но моят английски понякога… сдава багажа. Тези анахорити били затваряни в малки клетки, анахорети, зад олтара. Анахоретите имали прозорчета, нещо като амбразури, през които светите мъже гледали службата и получавали храна. Но щом ги затворели вътре, повече никога не излизали. Нямало врати.
Дани се смая. Замисли се как ли е изглеждало това — не от гледна точка на анахоритите, които очевидно са били луди, а от гледна точка на онези, които бяха ходили на черква да се молят. Очи в стените. Той потрепери.
Инзаги се подсмихна.
— Не са били само мъже — прибави монахът. — Имало и жени. И също като мъжете, щом ги зазидали, щом станели затворнички на вярата, те били мъртви за света. Само се хранели.
— Божичко! — промълви Дани.
— Трябва да прочетете книгата на Крис — каза Инзаги. — Тя е научна, чете се малко трудно, но си струва — особено главата за „насилствените анахорити“, както ги нарича той.
Дани се намръщи.
— И какви са били пък те?
— Това са анахорити, които не са искали да са такива — поясни италианецът. — Мъже и жени, бебета и деца, които са били зазиждани въпреки волята им.
Келнерът се появи със салатите им, по три пъти завъртя мелничната за черен пипер над всяка от чиниите и се оттегли с тихо „Prego“.
— Онези анахорити, които не са искали да стават такива… — започна Дани.
— Наистина трябва да прочетете книгата на Крис. Имате ли я?
Дани кимна с глава.
— „Сияйната гробница“. Да, нося я със себе си.
— Всичко е вътре — каза Инзаги.
— Довечера ще я прегледам.
Монахът сви рамене и се наведе напред.
— Знаете ли, трябва да кажа, че не съм съвсем наясно защо сте тук, господин инспектор. Щом Крис се е самоубил…
— Тъкмо това е проблемът — отвърна Дани. — Не сме абсолютно сигурни, че се е самоубил.
От устните на Инзаги се изтръгна тихо „ахааа“. Той безмълвно остави вилицата си на масата, сключи длани в скута си и погледна събеседника си право в очите.
— Възможно е господин Терио да е бил убит — каза американецът.
Монахът бавно кимна.
— Това е по-логично — реши той.
Беше ред на Дани да се изненада.
— Нима?
Инзаги продължаваше да кима.
— Когато напусна Рим, Крис беше разстроен. И разтревожен. Може би нещо повече от разтревожен. Може би уплашен.
Изведнъж Дани се почувства длъжен наистина да играе ролята на инспектор.
— Защо?
— Беше му се случило нещо.
— В Рим ли?
— Не — отвърна монахът. — В Източна Турция.
„Връзва се“ — помисли си Дани. Терио беше прекарал част от отпуската си там и дори след завръщането си в Щатите се бе обаждал в Истанбул, така че…
— Какво е правил там?
Инзаги безпомощно разпери ръце.
— Проучвания.
— Върху какво?
— За новата си книга. „Аватарите на синкретизма“. — Монахът се усмихна. — Не го биваше много в заглавията.
Дани се намръщи. Почти знаеше какво означават тези думи. Преди пет-шест години бяха влизали през едното му ухо и бяха излизали през другото по време на лекциите по източни цивилизации във втори курс. Да видим: „аватар“. Той свъси вежди.