— Стига бе!
Монахът поклати глава.
Дани се чудеше дали да се смее, или да плаче. Може да беше католик, обаче религията никога не бе представлявала сериозна част от живота в семейството му. Дълбоко в себе си приемаше вероятността да съществува Бог, но произхождаше от стар род грешници — всъщност агностици. Освен две негови лели стари моми, които бяха набожни, ролята на църквата в живота на рода Крей се изчерпваше с някои церемонии. Те се женеха в черква и понякога кръщаваха там децата си (собственото му кръщелно свидетелство беше в кафяв плик в най-долното чекмедже в скрина на майка му). Църквата ръководеше техните погребения и им помагаше в самото погребване. Някои дори донякъде редовно ходеха на служба, особено когато остарееха — въпреки че родителите му още не бяха стигнали до този момент. Но никой от семейството му (освен лелите) не беше религиозен — никой не вярваше в дявола.
Злото беше реално, знаеше го, но нямаше въплъщение. Дяволът бе като… Баба Яга.
— И как е изглеждал? — накрая попита Дани. — С рога и опашка, така ли?
Монахът леко смутено поклати глава.
— Само спомена, че се возел в бентли.
— Дяволът?!
— Да.
— И къде е било това?
— Някъде в Източна Турция. — Инзаги с лукава усмивка се наведе напред и прибави: — По-логично е дяволът да има ролс, не смятате ли?
Дани неуверено се подсмихна. Как трябваше да отговори на това? Какво би казал един полицай? Дали монахът го изпитваше, или се шегуваше?
— Странно — каза той.
— Съгласен съм.
Когато келнерът вдигна чиниите, Дани реши, че е време да премине на въпроса. Той извади квитанцията от „Федерал Експрес“, която бе открил в боклука на Терио, и попита Инзаги дали може да види компютъра на професора.
— Надявахме се в него да има нещо, което да помогне на следствието.
Монахът се намръщи и Дани си помисли: „Започва се!“.
— Не е у мен — отвърна Инзаги.
— Защо?
— Защото още е на митницата. — Според италианеца трябвало да се плати вносно мито от над милион лири — около петстотин долара. Дотогава лаптопът щял да остане на товарния терминал на летище „Леонардо да Винчи“. — Знаете как е — каза монахът. — Поисках средства, но това може да отнеме месеци. И истината е, че ще е чудесно да имам лаптоп, но всъщност нямам нужда от него. Мога да използвам други компютри.
— Тогава защо ви го е пратил?
Инзаги се подсмихна.
— Просто като подарък. Винаги съм искал лаптоп, а Крис все се оплакваше, че лаптопът му бил тежък. Шегуваше се, че „портативен“ и „компютър“ били несъвместими думи.
Дани се засмя.
— Значи просто е искал да се избави от него.
— Точно така — потвърди монахът. — Но се оказа, че не е толкова евтин. Ако го беше пратил на служебния ми адрес във Ватикана, вече щеше да е при мен. Но той го прати на домашния ми адрес, на Виа дела Скрофа. Тук е Рим и затова трябва да платим на Цезар.
Дани се замисли за миг, после се наведе напред и опря лакти на масата.
— Ами ако аз го освободя от митницата? — попита той. — За сметка на управлението. И след като го проверя, ще се погрижа да го получите.
Монахът прехапа устни, отпусна се назад и се замисли. След малко кимна в знак на съгласие, бръкна в джоба си, извади красива визитка и му я подаде.
— Горният номер е на апартамента ми в Каза Клера. Обикновено вечер съм там. Но винаги можете да се свържете с мен по мобифона — освен когато съм в църква. Тогава го изключвам.
— Страхотно — отвърна Дани. Той написа номера на мобилния си телефон върху гърба на една от визитките на Франк Мълър и я подаде на монаха.
— Ще ви дам писмо за митницата — обеща Инзаги. — И копие на митническата декларация. Не би трябвало да имате проблеми на летището.
— Много любезно от ваша страна.
— Аз трябва да ви благодаря — каза италианецът.
8.
От ресторанта отидоха пеш във Ватикана по лабиринт от древни улици, толкова тесни, че дори в летен следобед като този царуваше постоянен здрач. От време на време завиваха на поредния ъгъл и се озоваваха на площад, окъпан в ярки слънчеви лъчи. След миг светлината отново помръкваше от златна в сребърна.
Прекосиха Тибър по пешеходен мост на запад от замъка Сант’Анджело. Мостът представляваше нещо като пазар на открито, където смугли араби и апатични африканци продаваха всичко — от хашиш, чадъри и карикатури до оловни войничета с батерии, които пълзяха по корем с пушка в ръце.