Продължиха по горещата Виа дела Концилиационе — широк булевард, отвеждащ туристите и туристическите автобуси направо на площада „Свети Петър“, където имаше цяло море от сгъваеми столове в очакване на появата на папата. Инзаги преведе Дани през швейцарските гвардейци на портала и го придружи по древна уличка до огромен двор — Кортиле дела Пинйе. Заобиколен от аркада кафяви сгради, дворът бе разделен с калдъръмени алеи и зелени участъци. В средата бликаше грамаден фонтан. В отсрещния край за радост на Дани се издигаше гигантска мраморна шишарка, висока около два метра и поставена върху великолепно изваян капител.
— Откъде е?
Монахът сви рамене.
— Подарък — отвърна той. — Или е открадната отнякъде.
Минаха през аркадата и влязоха в сграда, толкова модерна отвътре, колкото древна отвън. Инзаги се разписа за двамата на малка регистратура и го заведе при ескалатор, с който се спуснаха два етажа надолу и се озоваха на нещо като мецанин — ярко осветена остъклена чакалня. Зад стъклото се виждаше подземно хранилище на книги и ръкописи, изправени, облегнати и натрупани върху километрични стелажи. Наблизо имаше малка табела с надпис: ARCHIVIO SEGRETO13.
— Преди десетина години направихме основен ремонт — поясни монахът. — Всъщност пълно преустройство. Нямаше достатъчно място за ръкописите. И сега имаме това! Четирийсет и три километра евтини метални стелажи. Можем да провеждаме маратони върху тях. — Той се усмихна. — Ако ме почакате малко, ще приготвя документите.
Дани остана в компанията на възрастна монахиня, която седеше на невероятно старо бюро, без да му обръща внимание. Тя тихо говореше по микрофон, вперила поглед в модерен компютърен монитор и отпуснала дясната си длан върху мишката.
Накрая Инзаги се върна с дебел плик в ръка.
— Извинявайте, че се забавих, но ви давам копие от митническата декларация и писмо, с което ви упълномощавам да вземете компютъра от мое име. Не знам дали наистина е нужно такова пълномощно, но… — Той се засмя. — В Италия винаги е хубаво да имаш повече документи.
— Благодаря.
— Нали ще ми съобщите каквото научите?
— Непременно — обеща Дани.
Всичко върви чудесно, помисли си той. Най-трудната част от работата, онази част, от която се беше страхувал — да излъже монаха, че е ченге — бе приключила. И изобщо не беше толкова сложно. Напротив, бе минало толкова добре, че този великодушен човек дори му беше написал пълномощно.
— Според вас колко време ще ви трябва? — попита Инзаги.
Американецът се поколеба. Белцер едва ли щеше да задържи компютъра много дълго. Но пък какво знаеше той? Ако файловете бяха шифровани, можеше да отнеме доста време. От друга страна, след като копират файловете, самият лаптоп ще е излишен.
— Не много, освен ако не извадим късмет — отвърна Дани. — Ако открием нещо, ако има улики… — Той остави изречението недовършено и разпери ръце. — Тогава може да отнеме известно време.
Монахът кимна.
— Разбирам. Е, имате номера ми и аз имам вашия.
— Точно така.
— Но ми се струва, че няма смисъл да опитвате днес.
— Какво да опитвам? — попита Дани.
— На летището — отвърна Инзаги и посочи часовника на китката си. — Вече е три и при тези задръствания… няма да успеете.
— Митницата работи до пет — каза Дани. — Проверих.
Монахът кимна с глава.
— Разбира се. Но това означава, че ще затворят в четири. — Той се подсмихна и го поведе към ескалатора, където му махна за сбогом с толкова искрена усмивка, че бавно издигащият се от дълбините на библиотеката Дани бе преследван от спомена за нея по целия път до хотел „Дингилтера“. Любезността на италианеца му подейства потискащо.
Ала не и следобедът. Слънцето ярко светеше и Рим беше реалност. Той се качи с асансьора до стаята си и извади от сака „Сияйната гробница“. Книгата бе пристигнала преди два дни и още не я беше разтварял. Сега видя, че е доста тънка, със снимка на Терио върху прашната обложка — същата снимка, която бяха публикували над некролога във „Вашингтон Поуст“. Дани я пъхна под мишница, спусна се отново с асансьора, излезе навън и взе такси.
— Вила Боргезе — каза той и прибави: — Per favore.
Пътуването бе кратко и както подозираше, паркът се оказа идеалното място за четене в летен следобед. Огромни чинари хвърляха сянка върху морави и пейки. Разхождаха се влюбени. Играеха деца. Продавачи на сладолед бутаха колички по алеите. Дани си купи чашка фъстъчен сладолед, седна и започна да чете.